Джоан Виндж - 47 ронини

— Вие винаги ще бъдете човек, който трудно се игнорира, Мика-химе. Това ви е в кръвта — отбеляза той и се усмихна. Оиши хвърли поглед към моста, оглеждайки празния път нагоре към крепостта. — Шпионите на шогуна действат много по-добре, отколкото предполагах — каза той.

— Би трябвало да са слепи и глухи, за да не знаят къде сме били, преди да стигнем до Ако. Всички по пътя ни знаеха за нас — отвърна Мика и поклати глава, спомняйки си за хората, които се бяха събирали, за да ги гледат как минават, дори и когато се движеха по изоставените пътища, или за онези, които им махаха от полята.

Изведнъж й проблесна истинското, макар и неочаквано значение на уважението, оказано им от самураите на шогуна. Тя погледна към Оиши и усмивката, грейнала изведнъж на устните й, го изненада още повече, защото в очите й съвсем ясно прозираше гордост.

— Всички…

Шогунът не остави господарката Асано и изморените й хора да почиват дълго на сянка, очаквайки пристигането му — нещо, за което те едновременно съжаляваха, но и бяха доволни от това. Далечният тропот на конски копита и маршируващи нозе накара всички да вдигнат глави, когато колона войници в черно-златни брони се показа на върха на далечния хълм.

Ронините и селяните, които се въртяха около тях, споделиха момент на дежавю, когато видяха процесията на шогуна да наближава отново крепостта Ако така, както се беше случило в онзи съдбовен ден през предишната пролет. Този път обаче колоната не беше нито толкова бляскава, нито толкова дълга, а и пристигането им не беше повод за празник за никого.

Един по един, помагайки си, ронините се изправиха и се върнаха полека край гроба на господаря си. Мика вече беше там. Беше коленичила в молитва пред него още след завръщането си от замъка.

Почетната стража на шогуна свърна от пътя през полето към гробищата, щом видяха, че ронините са се събрали около мястото, където беше погребан господарят Асано. Мика също се изправи на крака и застана до Оиши, излизайки на крачка пред него и останалите, сякаш с тялото си можеше да ги защити от наближаващите войници.

Шогунът и антуражът му спряха пред нея и останаха неподвижни по седлата си, гледайки отвисоко. Мика се поклони, но не коленичи. Беше свикнала да показва неуважение към Кира и сега й беше невъзможно да покаже почит пред човека, който толкова лесно се беше оставил да бъде манипулиран от него, дори и това да беше самият шогун.

Ронините около нея, изглежда, споделяха мнението й. Те коленичиха от уважение, но не се проснаха по лице на земята в израз на пълно подчинение, дори не сведоха глави.

Шогунът се взираше в тях от мястото, където стоеше, обграден от почетната си стража, и отбелязваше жестовете на минимално уважение, които му засвидетелстваха, изпълнени с нескрито предизвикателство. Той пришпори коня си напред, изпревари самураите си и слезе от седлото пред Оиши, който продължаваше да коленичи, взирайки се неподвижно право напред.

— Кураносуке Оиши? — обърна се към него шогунът.

Оиши най-накрая вдигна глава, за да го погледне, изненадан от решението на шогуна да се обърне към него с бившата му титла.

— Дадох ви изрична заповед, с която ви забраних да търсите отмъщение — студено процеди шогунът, щом погледът на Оиши срещна неговия. — Вие не се подчинихте на нарежданията ми.

Упорито взиращият се поглед на Оиши стана още по-твърд. Той вдигна ръка и посочи към надгробния камък на господаря Асано и дара във вързопа, оставен пред него.

— Това, което лежи върху онзи гроб, е справедливостта — каза той.

Вълна от потиснато възмущение мигом се плъзна из свитата на шогуна, насочена към арогантното поведение на ронините, които се осмеляваха да се обръщат към господаря на господарите по начин, сякаш беше равен на тях.

Шогунът обаче само вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Какъв е този закон? — попита рязко той.

— „Човек не може да живее под едно и също небе с убиеца на неговия господар, нито пък да ходи с него по една и съща земя“ — изрецитира Оиши наизустената вековна мъдрост клетва за отмъщение, която и сам шогунът знаеше също толкова добре.

Ъгълчетата на устните на шогуна обаче се обърнаха надолу в знак на разочарование.

— Законите на небето нямат място тук, където действат само правилата на хората — каза шогунът.

Оиши кимна, без да отделя поглед от владетеля.

— Знам го, господарю, но знам още, че за да се възстанови редът в този свят, ние също трябва да заплатим с живота си. Аз и хората ми последвахме старите закони на Бушидо в знак на почит към нашия господар и отмъстихме за подлостта на господаря Кира. Действахме, като бяхме наясно, че наказанието за това е смърт. Ние сме самураи. Такава е съдбата ни — заяви Оиши и щом приключи с думите си, подаде напред свитъка, в който ронините се бяха подписали със собствената си кръв под намерението да потърсят отплата за стореното от господаря Кира.