Джоан Виндж - 47 ронини

Тълпата селяни, които се бяха скупчили наоколо, за да видят изхода от тази среща, зашушукаха трескаво от изненада и възхищение.

За един дълъг миг шогунът запази мълчание. Не беше очаквал толкова прямо признание, нито пък примирение, а и не беше предвиждал, че цяла тълпа от хора можеше да станат свидетели на конфронтацията им. Обмисли и факта, че дори тук, в Ако, обикновените хора, които през предишната пролет бяха презрели васалите на господаря Асано като страхливци, сега ги смятаха за герои.

За толкова кратко време новината за нападението над крепостта на Кира беше успяла да се разпространи до най-далечните краища на страната. Щеше да се наложи да прибере в затвора половината население на Едо, ако решеше да затвори устите на всички, които участваха в предателската възхвала на историята за „Четиридесет и седмината ронини“, както му бяха казали, че я наричали. Дори някой вече беше написал пиеса по нея и хората прииждаха на тълпи, за да я гледат, докато не нареди на цензорите си да я спрат.

Разбираше добре, че хората се нуждаеха от герои, а самурайската класа винаги им ги беше остарявала, поне досега. Но без постоянно състояние на война и битки, които да се водят, твърде много потенциални герои се бяха превърнали в носещи мечове бюрократи, които знаеха само как да създават проблеми, или пък в просяци.

В очите на хората тези ронини вече бяха герои. Дори съкровеното му лично мнение, възпитано в принципите на Буишдо , го караше да изпитва неволно възхищение към това, което тези мъже бяха направили.

Трябваше да действа много внимателно, за да се справи с така създалото се положение, защото в противен случай рискуваше да превърне четиридесет и седмината мъже, коленичили пред него, които по закон трябваше да бъдат умъртвени като престъпници, в нещо много по-опасно за неговата лична позиция и власт, отколкото ако те биваха възприети просто като герои.

Те бяха нарушили негова пряка заповед. Не можеха да бъдат извинени, подобен акт щеше да подрони авторитета му твърде силно. И въпреки това…

Те бяха върнали наследницата на господаря Асано обратно в Ако. Може би се надяваха, че с възстановяването на честта на господаря си шогунът щеше да възстанови владенията над доминьона Ако именно на нея. И все пак…

— Гордееш ли се с хората си? — зададе той въпрос на Оиши.

Оиши отново вдигна глава и срещна погледа на шогуна.

— Те са най-смелите мъже, които някога съм познавал, господарю — отвърна той.

Шогунът кимна и се усмихна леко, усещайки, че тясната пътечка-възможност, която от едната си страна имаше огромна скала, а от другата — бездънна пропаст, постепенно започна да се разширява.

— Ще ви гарантирам смърт на самураи. Можете да загинете като господаря си и да бъдете погребани до него с чест — заяви той.

По лицето на Оиши мигом се изписа изненада и неочаквано облекчение. Това, че той и хората му щяха да възвърнат доброто си име заедно с господаря Асано, беше нещо, което не се беше осмелявал да иска дори и в молитвите си, а и беше много повече, отколкото бе очаквал от правосъдието на бакуфу .

— За всички нас ли, господарю? — попита той след кратко колебание.

Шогунът хвърли поглед покрай рамото му, оглеждайки лицата на останалите ронини, и веднага забеляза причината за колебливия въпрос на Оиши. Близо до мястото, където стоеше госпожица Асано, беше коленичил мелезът, който се беше сражавал за Ако на турнира миналата пролет. Същият извънбрачен изгнаник, който самураите на Ако бяха пребили с бокени по негова заповед. Сега обаче мелезът носеше косата си вързана на кок и имаше два меча в колана: Значи, и той беше един от четиридесет и седмината.

Шогунът се взря в него. Това обаче нямаше никакво значение… И въпреки това мелезът явно беше приет като равен от тези мъже и произходът му вече нямаше значение. Все още взрян право в Кай, шогунът заяви:

— Пред себе си виждам само самураи.

Мелезът надигна глава, неспособен да повярва на чутото, а погледът му се изпълни с изумление и дълбока благодарност, сякаш дори простият факт, че го признаваха за нормален човек, означаваше твърде много за него, а какво оставаше за това да бъде признат за самурай.

Госпожица Асано най-накрая падна на колене, но само за да коленичи до мелеза и да вземе ръката му в своите две. Щом погледна в очите му, ослепителна усмивка грейна на лицето й, въпреки че устните й потрепваха от едва сдържаната емоция.