Джоан Виндж - 47 ронини

Гири и нинджо… Ред и хаос… вечно променящите се точки на равновесие във вечно въртящото се колело на живота.

Последните няколко седмици му се струваха по-истински от всички мъгляви години, които беше прекарал в просто оцеляване. И най-накрая, коленичейки пред гроба на господаря Асано, беше осъзнал, че все пак бе имало истинска причина за съществуването му… и че той я беше осъществил. Душата на господаря Асано вече беше свободна… както и дъщеря му.

Свободен беше и той. От много време насам той най-накрая беше в мир със себе си и с живота, достатъчно, за да усети надеждата и да повярва, че всеки край всъщност водеше до ново начало. А той щеше да навлезе в неизвестното бъдеще, съпроводен от благословията на господаря Асано.

Той се обърна и тихо си тръгна от гроба, оставяйки Оиши насаме, за да сподели последните си мигове с духа на техния господар.

Оиши погледна след Кай, който тръгна сам към крепостта, и с изненада видя, че стойката му отново беше горда и изправена, а недъгът му след битката с демоничния самурай на Кира сякаш беше изчезнал.

Погледна отново към гроба на господаря Асано и изказа тиха благодарност за напътствията, които преди толкова много години бяха опазили твърде усърдния и малко уплашен млад воин от това да удави едно безпомощно… е, не чак толкова безпомощно, но също толкова уплашено момче като него.

Да убиеш беше толкова лесно… Вече знаеше точно колко лесно беше, както и колко невъзможно бе да се върнат мъртвите обратно към живота. Ръката му несъзнателно докосна нараненото рамо, щом си спомни за битката с Кира. Когато най-накрая беше убил убиеца на господаря Асано, се беше чувствал така, сякаш бе обладан от демони, а не като човек, действащ в порив на божествено отмъщение. Не усещаше това да е някаква особена смелост или геройство, а и беше убеден, че дори дивите животни не бяха способни на нарочна жестокост.

Спомни си, че се беше усъмнил дори в самото съществуване на Пътя на воина, когато ставаше въпрос за битка на живот и смърт — независимо дали в двубой с един противник или с армии от хиляди нахъсани едни срещу други хора, оцеляването винаги се свеждаше само до това да размениш живота на друг човек срещу своя собствен. Войната превръщаше всички морални норми в лъжи, а това особено силно се отнасяше за перфекционизма на Бушидо . „Няма честност на бойното поле“, беше казал Сун Дзъ. Ами състрадание? Справедливост? Чест? Те нямаха повече място на бойното поле, отколкото честността.

И все пак, когато войната най-накрая свършеше, а истинската атака над крепостта Кираяма не беше продължила и ден, а какво оставаше за цяла година или за цял живот, то накрая оцелелите все пак трябваше да се завърнат у дома при семействата и приятелите си и при други напълно непознати хора, които живееха в свят, където ежедневието на повечето от тях беше също толкова далечно от това, което бяха направили те, колкото и адът от рая.

Кодексът на честта Бушидо не беше предназначен да научи хората как да оцеляват в битка. Не и повече, отколкото обучението на воина имаше за цел да го научи, че кучешката смърт беше повече изпълнена с чест, отколкото една безсмислена победа.

Бушидо беше само картата — нещо, предназначено да покаже на човека пътя към дома му, след като твърде дълго е бил сам в пустошта, да насочи воина към неговата човечност, да му помогне да си спомни кои бяха нещата, за които наистина си струваше да се бори, и как отново да живее в мир със себе си.

А картата беше само едно напомняне, че дори простият лист хартия винаги имаше две страни.

Справедливост и смелост, решимост и състрадание, благовъзпитаност, уважение, честност, лоялност, чест… Всички тези качества описваха едно просветено същество или такова, което беше близо до пълното просветление. Но дори и във времена на мир за повечето хора беше невъзможно да живеят според тези високи стандарти. Ако един самурай се считаше за достоен за мястото си в обществото, то във време на мир, когато най-добрият меч беше този, който стоеше непрекъснато в ножницата си, самураят трябваше да разбира честта по различен начин и да дава пример с извършеното добро, а не с нанесените вреди.

Оиши се поклони отново в знак на почит пред своя приятел, ментор и господар, който го беше насочил към правилния път — към живот, изпълнен с искрено уважение и смелост, а не просто фалш и претекст.

Но тъкмо когато си го помисли, Оиши си спомни това, което господарят Асано му беше признал в последните си мигове, когато двамата бяха стигнали почти до края на Голямата зала в двореца — беше му казал, че така и никога не е разбрал какво е имал предвид Буда, когато е говорил за истинската стойност на всяко човешко същество. Беше му признал още, че е разочаровал Кай и че дъщеря му винаги го е знаела, и то само по инстинкт, но тъй като той така и не го беше усетил, тя никога не бе посмяла да му каже, че обичаше Кай, а по този начин той беше разочаровал и нея.