Джоан Виндж - 47 ронини

Оиши стоеше и се взираше в подпухналото лице на Кира и в ужасените му очи. На собственото му лице се изписа отвращение, докато продължаваше да държи пред Кира тантото на господаря Асано.

— Време е да разбереш колко огромна бе смелостта на господаря Асано — каза той.

Държеше тантото и чакаше, и от ръцете му капеше кръв. Чакаше да види дали Кира щеше да прояви достатъчно сила на волята, за да поеме отговорност за собствения си живот и да признае злото, което беше причинил на останалите.

Господарят Асано не беше направил нищо, с което да заслужи смъртта си. Той беше подло измамен от Кира и беше пожертвал живота си в полза на другите, показвайки смелост и чест. Беше поел отговорността да защити семейството си и хората около себе си, надявайки се, че с това си действие ще спаси рода Асано и Ако от съдбата, която знаеше, че ги очаква.

Кира направи гримаса и се отдръпна от кинжала, кръвта и всичко, което олицетворяваше той, сякаш сам вярваше, че ръцете му не са изцапани с невинна кръв само защото винаги бе използвал други да свършат мръсната работа — хора или йокай винаги бяха неговите маши.

— Твоят господар се опита да ме убие, докато спях! — изкрещя Кира. — Той наруши законите на страната…

— А ти наруши законите на природата — прекъсна го Оиши и го изгледа отвисоко с безмилостния поглед на Бишамон — самурайския бог на правосъдието. Когато Кира отново не посегна да вземе тантото , Оиши коленичи и обърна острието в ръцете си. После го заби дълбоко в корема на Кира и го дръпна рязко нагоре и настрани, както беше направил господарят Асано, докато самият той против волята си беше наблюдавал последните мигове от живота и страданията на знатния си господар и беше очаквал знак, за да действа, да прекрати агонията му по единствения възможен начин, като убие човека, когото почиташе, уважаваше и на когото вярваше най-много.

Кира издаде ужасяващ звук. Не можа да повярва на случващото се. Погледна объркан надолу и собствените му смесени с кръв черва се изсипаха в ръцете му, разпилявайки се по елегантните, богато избродирани сватбени одежди в ужасяваща маса от пурпурно и червено.

Оиши остави кинжала в раната му и се изправи. По лицето му потекоха парещи сълзи за пръв път след онзи ужасен ден преди година, докато пресичаше стаята, за да вземе захвърления преди това демонски меч.

Изправи се отново пред Кира и вдигна меча над главата му.

— В името на господаря Асано от Ако — промълви тихо.

Агонизиращите очи на Кира се разшириха от ужас и той наведе главата си, приемайки удара на милостта, който щеше да сложи край на мъките и живота му.

Точно както го беше направил преди за господаря Асано, така и сега Оиши вдигна меча си и го спусна рязко с един-единствен удар.

Тялото на Кира се свлече сред плисналия фонтан от кръв и падна в краката му.

Един човек… а толкова много кръв.

Оиши остана загледан в него сякаш цяла вечност. Взираше се не толкова в безжизненото обезглавено тяло, нито във вечната маска на ужас, застанала на лицето на Кира, колкото в собственото си отражение, проблясващо в образувалата се огромна локва кръв.

Двамата воини демони обикаляха в кръг и се дебнеха, докато снегът над тях се сипеше тихо и покриваше света, който Кай вече не усещаше. Вече нямаше средно положение — всичко придоби абсолютни граници или само в черно, или в искрящо бяло, живот и смърт… но как да различи кое беше точно?

Кай стоеше далеч от досега ни демонския меч. Забеляза, че черният самурай не се опитваше да скъси разстоянието между тях. Движенията на двамата воини постепенно се забавиха, докато накрая обсебващ и обсебен застанаха неподвижни с вдигнати мечове, сякаш бяха замръзнали в схватка на магия и контрамагия. Кай нарочно затвори очи.

И в този миг воинът в черната броня нападна.

Пространството между двамата изведнъж изчезна в ослепителен златист отблясък и двамата се сляха в една същност, която за миг смаза собствената си защита, разбивайки се във вълни от пулсиращи огненочервени лъчи.

Кай падна на колене и действителността отново се плъзна обратно под нозете му, докато демонът се отдалечаваше от него. Гигантът го заобиколи и се приближи отново, като през цялото време изглеждаше така, сякаш въобще не бе помръднал. Кай с мъка се изправи на крака, облягайки се на меча си, и с препъване се обърна отново с лице към врага. С усилие вдигна взор и зачака, гледайки с безизразен поглед, докато демонът воин отново надигаше одачито , за да нанесе нов удар…