Джоан Виндж - 47 ронини

Кай се завъртя обратно, използвайки инерцията от плъзгането си по снега, за да замахне по-бързо и по-силно със собствения си меч, но пред очите му избухна рояк от искри, тъй като демонското оръжие се плъзна по острието му, отскочи от дръжката му и едва не отнесе главата му. Явно състезателят на Кира също не беше забравил техниките му.

Кай остави погледа си разфокусиран за миг, само колкото одачи и огромната фигура зад него да се превърнат в едно движещо се цяло сред гората от фенери и купчините каменни отломки. Отново съсредоточи цялото си внимание върху меча на демона, оставяйки съзнанието си да се рее свободно, а тялото си да следва инстинктивните движения, които изпреварваха с една стъпка всяка негова мисъл.

Нападаше и парираше удари, скачаше и риташе, плъзваше се напред и отскачаше встрани, използвайки умело всички опасно надвиснали наоколо предмети като средства за разсейване на противника и защита. Съзнанието му забелязваше само сянката от светкавично движение, което сливаше тела и оръжия в едно цяло, превръщайки ги в бесен водовъртеж на хаоса. Искрите от метал, срещащ друг метал, оглушителният трясък и унищожителната сила на всеки отблъснат удар продължиха, докато Кай започна да усеща как костите му щяха да се разцепят от болка, въпреки че нито един от двамата не беше успял да нанесе и един точен удар на противника.

Задъхан, с парещи от липсата на въздух дробове и парещи от напрежението мускули, Кай отскочи, за да се изплъзне от обсега на оръжието на демона. Не успя да забележи никаква емоция в пламтящите жълти очи зад демоничната маска. Може би самата метална форма с отвратителни, сгърчени черти беше истинското му лице, защото нищо човешко не би могло да съществува затворено зад нея.

Врагът се спусна след него и не му даде възможност да си поеме дъх, преди да му се наложи отново да се преметне назад, за да се предпази синьо-черното острие да не го разполови. Кай се плъзна на леда и се спря в основата на един от последните здрави фенери, отблъсна се от каменния стълб, спечелвайки необходимата му инерция, за да се шмугне под оръжието на противника си и да му нанесе със собствената си катана страничен, сечащ удар.

Острието не уцели място, където да нанесе сериозна рана, но Кай нададе възторжен вик — острието на тенгу не се беше пречупило от сблъсъка с тежката черна броня, а беше преминало през нея, сякаш демонът беше облечен с бамбукови доспехи, като от него капеше кръв или поне нещо много подобно на нея.

Демоничният самурай сведе поглед надолу, по-скоро изненадан, отколкото притеснен, след това очите му погледнаха към меча в ръката на Кай. Най-сетне Кай видя реакция в жълтите очи зад маската — те проблеснаха като далечни светкавици, предвещаващи буря. В тях се мярна изненада и ужас, както и нещо далеч по-страховито.

Демонът отново се взря в него и вдигна меча си без капка колебание.

Оиши изкрещя от болка и яд, когато Кира измъкна меча си от плътта му, а собственият му меч разсече хартиения параван в опит да прониже Кира. Острието му обаче намери само въздуха и Оиши се втурна след него в следващата стая.

Следващата стая също представляваше лабиринт от плъзгащи се стени, а Кира не се виждаше никъде. Оиши прибра меча си в ножницата и притисна с ръка кървящото си рамо. Кръвта се процеди между пръстите му като вода през пропукан бент. Оиши застана на прага на следващата стая… или пък беше някоя от стаите, които вече беше виждал? Не бе обръщал голямо внимание на декорациите по стените и можеше да се окаже, че в преследването на Кира се върти в кръг.

Насили се да успокои дишането си, все още накъсано от болката, и раздра единия ръкав на сценичния костюм. Напъха сгънатото парче плат под нараменника на бронята си и го притисна върху раната. Тя беше дълбока, но не беше близо до някой жизненоважен орган, така че всичко щеше да бъде наред, ако не позволеше шокът от болката да му докара замайване. Остана съвсем неподвижен и остави съзнанието си да се концентрира отново и да поеме пълен контрол над тялото му, като в същото време се ослушваше внимателно дори и за най-малкия шум. За миг затаи дъх, когато отнякъде долетя проскърцване на дърво.

Огледа стаята, обхождайки с поглед един след друг рисуваните панели, като този път умишлено не обръщаше внимание на твърде сходните пейзажи с дървета и птици, а се опита да се възползва от факта, че стените бяха от полупрозрачна хартия, която лесно разкриваше светлините и сенките от другата страна. Огледа внимателно панелите около мястото, откъдето му се беше сторило, че бе дошло скърцането. Успя да различи лека сянка зад един от хартиените паравани.