Джоан Виндж - 47 ронини

Кай сви рамене и изморено се изправи на крака, все още избягвайки погледа й.

— Кой знае? — отвърна той.

Тя не каза нищо. Спомни си как собствената й душа бе засегната от същото превратно чувство, което бе унищожило най-рядко срещаната любов — онази, съществувала някога между двамата, които я бяха държали в плен. Кира с отровната си душа беше успял да унищожи дори това.

А после си спомни за всички пъти, когато беше поглеждала към Кай и бе виждала собствения си копнеж, отразен в очите на мъжа, когото всички около нея наричаха „демон“.

Накрая Кай се обърна и тя вдигна поглед към лицето му. Без никакво колебание пое ръцете му, които бе протегнал към нея, за да й помогне да се изправи.

Оиши обикаляше празната стая в кръг, отваряйки ту една, ту друга врата. Всеки плъзгащ се панел водеше към друга стая с подвижни стени. Лабиринтът му предоставяше прекалено много възможни пътища и в крайна сметка стана невъзможно да вземе рационално решение или пък въобще да предположи кой ли изход бе избрал Кира. Разбра също, че може и никога да не намери обратния път за навън и че бе много по-вероятно стражите на Кира да го открият първи, преди той самият да е успял дори да зърне господаря им.

Оиши стисна ядосано дръжката на меча си и внезапно го прониза остра болка. Погледна надолу и видя, че кръвта, която покриваше ръката му и се стичаше по острието на катаната , беше негова. Умът му бе толкова съсредоточен върху това да намери Кира и да надвие самураите му, че досега дори не бе чувствал болката от раната от стрелите. Даде си сметка, че все още носи бутафорните доспехи от пиесата, така че измъкна една от връзките и пристегна силно ръката си над раненото място, за да спре кървенето.

Почисти меча си и го прибра в ножницата, поглеждайки към петната от кръв, които беше оставил върху постелките на пода. Е, поне можеше да проследи капките от собствената си кръв до изхода…

И точно тогава му хрумна, че така можеше да проследи и Кира. Госпожица Мика беше белязала Кира като плячка, когато го бе наръгала с камата. Без значение колко сериозна беше раната му, тя беше достатъчна, за да остави кървави дири.

Оиши се върна обратно по своя път до първата врата. Приклекна и огледа внимателно безупречно чистата рогозка пред вратата, през която Кира беше влязъл в първата стая. Ето! Явно не беше чак толкова безупречно чиста. Забеляза малка капка кръв, явно не от неговата ръка, върху татамито до входа; докосна я с пръст — беше все още влажна.

Започна да оглежда пода по-внимателно, докато забеляза още една кървава капка, а след това още една и още една… всички водеха право към плъзгащия се панел, през който трябваше да мине. Плъзна го настрана и пристъпи в съседната стая, следвайки капките от кръвта на Кира до друга врата.

Отвори и нея, за да открие друга стая. Продължи да следва кървавите капки през лабиринта от помещения.

В последната стая обаче нямаше никакви следи, сякаш Кира се беше усетил, че кръвта му оставя диря, или се бе почувствал достатъчно спокоен, за да спре и да направи някаква превръзка на раната си. Беше решил, че е достатъчно безопасно, за да спре да бяга, но не и да спре да се крие в безполезен опит да спаси жалкия си живот от отплатата, която заслужаваше.

Оиши беше сигурен, че ще го намери някъде в тази стая. Извади отново меча си и възможно най-тихо обиколи стените, ослушвайки се за звуци, като отваряше всеки плъзгащ се панел със свободната си ръка.

Беше обиколил почти половината стая и тъкмо посягаше да отвори следващия панел, когато мечът на Кира се стрелна през един отвор и се заби дълбоко в рамото му.

Докато Кай помагаше на Мика да се изправи, изведнъж нечия сянка падна върху тях. Кай вдигна глава точно навреме, за да види как гигантски, облечен в стоманена ръкавица юмрук, появил се сякаш от нищото, се стовари с всичка сила в гърдите му и го повали на земята.

Воинът на Кира с демонска маска мина край Мика, сякаш тя не съществуваше, и се насочи към мястото, където лежеше Кай. Още докато вървеше, измъкна синьо-черното си одачи , готов да довърши битката, която бяха започнали още преди година на арената в замъка Ако, когато двубоят им пред шогуна бе нарушил равновесието на целия им живот и ги беше запратил в бездънната яма на съдбата.

Кай се изправи, залитайки, тъй като краката му се хлъзгаха върху падналия пресен сняг. Беше зашеметен от удара и от това кой го беше нанесъл, но и в същото време не изглеждаше изненадан. Направи знак на Мика да стои настрана на безопасно разстояние и измъкна меча си, знаейки, че ще му е нужна цялата концентрация, за да запази живота си.