Джоан Виндж - 47 ронини

Краката му обаче се подхлъзнаха на невидим слой лед и тялото му не успя да запази равновесие. Демонът отново вдигна меча си и острието се впи в гърба на Кай, оставяйки огромна рана от рамото до основата на кръста му.

Кай изкрещя, когато парещата болка го преряза като удар от камшик, а гърбът му мигом се обагри в собствената му кръв. Подхлъзна се, наклони се на една страна и падна.

Стовари се върху каменните плочи и се плъзна по тяхната заснежена повърхност, вече оплискана е кръв, като стискаше меча, сякаш той наистина бе неговата душа, и се спря чак когато се блъсна в купчина камъни в основата на един от разбитите фенери.

Лежеше на замръзналата земя и не можеше да се изправи, не можеше дори да помръдне ръка, едва успяваше да си поема дъх и за един кратък миг на агония реши, че демонското острие е прерязало гръбнака му. Можеше да движи само очите си, когато видя ужасения поглед на Мика. Тя се затича към него.

„Не! Бягай! Махни се оттук!“ — искаше му се да изкрещи, но нямаше глас дори да я предупреди. Кай вложи цялата сила на волята си, за да се противопостави на парализата, която бавно обхващаше цялото му тяло от шията до краката. Ръцете му потръпнаха конвулсивно и той с усилие успя да си поеме дъх и със сетни сили да придърпа меча до тялото си. Насили се да поеме още една глътка въздух и разбра, че ударът само го беше зашеметил, но не и парализирал напълно. Изправи се с мъка, подпирайки се на остатъците от счупения каменен фенер, без да изпуска меча от ръката си. Направи знак на Мика да се махне, опита се отчаяно да й покаже — на нея, на нападателя си, както и на самия себе си, че нанесената рана не е толкова опасна.

И май наистина не беше, само че кървеше лошо, а в момента той не можеше да направи нищо, за да спре кръвта. Изтръпването, което бавно започваше да обхваща тялото му, не беше породено само от студа. Спомни си, че много двубои с мечове завършваха с това, че един от биещите се умираше от кръвозагуба, а не толкова от някой силен удар с меч. Трябваше скоро да сложи край на тази битка. С един-единствен смъртоносен удар. И знаеше точно как да го нанесе, както знаеше, че няма достатъчно сили, за да излезе отново на Пътя на йокай .

Стисна дръжката на тенгу меча си по-силно. Всеки самурай вярваше, че оръжието е естествено продължение на душата му. Понякога дори разправяха, че някои мечове имали своя собствена душа — добра или лоша, в зависимост от това колко кръв са пролели и дали тя е била на врагове или жертви. Разправяше се, че душата на такъв меч можела да обсеби и неговия собственик.

Дали мечът на един безсмъртен господар на демоните можеше да даде на човек демонска сила и да го омагьоса достатъчно, че да му помогне да нанесе един-единствен, идеално точен удар, но без да обсеби душата му завинаги?

Кай се съсредоточи върху меча в ръцете си и усети пулсираща болка в белезите на челото си. Не й обърна внимание, както бе спрял да обръща внимание и на всичко останало, но за миг успя да зърне бледата аура, която искреше около острието на меча му. Независимо дали тя щеше да му даде силите да нанесе финалния удар, или щеше да хвърли върху него вечно проклятие, той нямаше друг избор. Отвори съзнанието си за потока на енергията чи , който искреше в ярката аура на меча.

„Да!“ — отговори сам на въпроса си. Усети как нещо в съзнанието му започна да се развива — беше жестоко и изкушаващо усещане, което правеше всичко останало, което знаеше, да изглежда безсмислено. Наясно беше само с това, че беше изключително лесно да разруши в себе си всичко, което желаеше — любовта, надеждата, самоуважението… дори демоническата си същност.

Вече можеше да види лъчистата енергия на йокай , излъчваща се от аурата на врага му. Виждаше мястото, където мечът му беше разрязал омагьосаната черна броня, да проблясва, сякаш отвътре напираха пламъци. Равномерност на магията, която защитаваше демонската същност, беше нарушена. Искаше му се да узнае какво ли виждаше демонът воин в момента от мястото, където стоеше и го наблюдаваше.

В очите зад демоничната маска отново проблесна нещо. Този път и в тях се усещаше някаква тревога. Серисто-жълтите ириси започнаха да светят — отначало съвсем леко, а постепенно около тях се оформи ярък червено-оранжев кръг, сякаш се загряваха на бавен огън. Демонът можеше да разпознае друг демон, когато го види. Кай се засили към него и вдигна меча си, като си забрани повече да се чувства като жертва — беше време той да стане ловецът.