Джоан Виндж - 47 ронини

Едва тогава, най-накрая, видя това, което очакваше — в предната част на черната броня изведнъж се появи тънка и дълга червена цепнатина.

Мечът на тенгу беше попаднал право в целта си.

Видението в съзнанието на Кай се нажежи до бяло, когато магията над бронята се разруши и енергията на духа заискри като светкавица от цепнатината в бронята. От раната бликна червена като човешката кръв и обагри в пурпур снега наоколо. Някъде много отдалеч Кай дочу радостно ужасения вик на Мика. Дори не се обърна, за да я погледне, а изтощен почти до смърт, продължи единствено да гледа как противникът му умираше.

Дишането на воина зад маската стана неравномерно, а демоничното му лице се наведе невярващо, за да погледне раната. Мечът падна от облечената му в стоманена ръкавица ръка и съществото, което обитаваше самурайската броня, движейки се като човек, изведнъж падна на колене. Ръцете му се впиха в предната част на бронята, сякаш се опитваха някак си да залепят металните части, да затворят раната, от която изтичаше животът му.

След това съществото се строполи по лице и повече не помръдна.

Кай остана да се взира дълго в тялото, докато се увери, че то никога повече нямаше да помръдне. В съзнанието му нямаше никакви емоции — нито гордост, нито удовлетворение, нито дори следа от благодарност към тенгу , които го бяха превърнали в убиец на демони. Облекчение. Усещаше може би единствено облекчение и това вероятно бе единственото човешко чувство, което населяваше съзнанието му. Демонският меч падна от ръката му и издрънча върху замръзналите камъни.

Най-накрая направи едно последно болезнено усилие да погледне към Мика, която стоеше и го наблюдаваше неподвижна и безизразна като богинята на зимата Юкихиме. Не — не беше безизразна… беше поразена, объркана, изплашена до смърт… и може би дори повече.

— Мика — устните произнесоха безмълвно думата като талисман, тиха молитва и молба, защото гласът му го предаде. Погледна я безпомощен и изведнъж си спомни целия си копнеж, мъката, отчаянието.

— Кай? — отвърна тя, а гласът й трепереше. И в този миг очите й изведнъж се изпълниха със сълзи от радост за това, че молитвите й са намерили отговор. Тя разбра, че единственият страх, който бе изпитвала, беше страх за него — за неговата безопасност, за живота му. А сега вече беше сигурна, че той е оцелял в битката. Лицето й се озари, когато го дари с усмивката, която пазеше само за него — усмивка, преливаща от любов. Беше убедена, че каквото и да направи той, дори и да е демонска магия, това никога няма да разклати вярата й в истинската му човешка същност.

Любов… гордост, удовлетворение, благодарност… Кай усети всичко това да струи от нея, когато отвърна на погледа й. Извърна се от мъртвия демон и демонския меч в краката си и тръгна към нея, а тялото му се изпълни със странно усещане, сякаш вървеше из облаците. Някаква част от него осъзна, че му премалява, но нямаше никаква представа дали от това щеше да се строполи, или беше знак, че е на път към небесата. Мика го пресрещна и зарови лице в гърдите му, сякаш искаше да разбере единствено дали сърцето му все още биеше. Помисли си, че я чува да изрича: „О, мой тенин “, но в това нямаше смисъл.

Знаеше единствено, че най-накрая я държеше в прегръдките си, и за миг съзнанието му се изпълни с абсолютен покой.

Ясуно и останалите мъже заедно е Чикара, Хорибе и другите ронини, успели да избягат от външния двор, се биеха почти притиснати до стената. Войниците на Кира имаха явно числено надмощие и ги бяха принудили да отстъпят, изблъсквайки ги почти до стената на двореца. Вече нямаше накъде да се обърнат. Единствено непобедимите мечове на тенгу бяха успели да ги опазят живи и все още биещи се толкова дълго време. Въпреки това ронините вече бяха на предела на собствените си човешки сили и нямаше да издържат още много.

Те се скупчиха близо един до друг в обагрения с кръв сняг, а самураите на Кира настъпваха все по-близо, готови да сломят защитата им от всички страни.

И тогава хората на Кира изведнъж спряха да настъпват. Свалиха оръжията си и започнаха да отстъпват назад, а по лицата им се изписаха изумление и ужас.

Ронините се спогледаха объркани и за момент твърде неориентирани, за да разберат, че стражите не се взираха в тях, а в нещо зад тях.

Оиши.

Оиши се появи на входа на двореца и спря на върха на стълбището. В едната си ръка държеше за косата отрязаната глава на Кира, а в другата стискаше кървавия танто . Стоеше неподвижен и се взираше в тълпата вражески войници.