Джоан Виндж - 47 ронини

Вчера, когато Оиши за пръв път, след толкова време, беше зърнал отново Мика-химе, тя му се беше сторила като тенио — безплътно видение на неземна красота. Днес младата жена беше облечена като ронин, лицето й беше почистено от бялата пудра, а дългата й смолисточерна коса беше вързана на тила й като на мъж.

Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните му и той поклати глава.

— Няма нищо — каза в отговор на учудения поглед на Ясуно, преди той да го запита за причината за странното му изражение. — Как е Кай? Ще може ли да язди?

— Казва, че ще може — отвърна Ясуно с тон, от който ясно личеше, че ако някой друг, а не самият Кай му го беше казал, нямаше да го повярва.

Оиши беше видял раната, нанесена на гърба на Кай от демона с черната броня, и мълчаливо се съгласи с него.

— Аз мога да му помагам — с готовност заяви Ясуно и се усмихна. — Ако му трябва помощ.

Оиши кимна и двамата мъже се отправиха към очакващите ги коне.

— Оиши-сама — извика го нечий познат глас.

— Каватаке? — Оиши спря и се обърна, като с изненада установи, че цялата театрална трупа идваше към него, придружена от неколцина ронини.

— Върнахме се и за да го докажем, ето ни тук — каза главният актьор и се поклони пред него. Оиши кимна и се усмихна.

— Май това е нова божествена среща след ада. Добре ли сте всички? — попита той.

— Да, благодаря на боговете — отвърна Каватаке и хвърли поглед назад към хората си и към мястото, където снощи се беше намирала сцената. — А господарят Кира е мъртъв. „Този, който плюе към небето, сам бива оплют“, казват хората… — започна актьорът и поклати глава, вдигайки отново поглед към Оиши.

— При всички случаи, не можехме просто да си тръгнем, без да ви поздравим за забележителното ви представяне. Знаем, че шансовете човек да захапе собствения си пъп са по-големи, отколкото да удържи победа над цяла крепост, и то само с четиридесет и седем мъже.

— Тогава защо се съгласихте да ни помогнете? — иронично вдигна вежди Ясуно.

Каватаке се разкиска.

— Е, моята философия е, че „Всички сме глупци, независимо дали играем или не, затова какво пречи все пак да поиграем?“ — каза той и добави: — Освен това вярвам, че трябва да живеем, като си помагаме един на друг.

— Никога нямаше да сме преминали през реката, ако не бяха вашите гребци — отвърна с благодарност Оиши и също се поклони пред Каватаке. — Ние завинаги ще бъдем ваши длъжници.

— О, няма нужда да се чувствате задължени — отвърна Каватаке и махна с ръка, сякаш самата мисъл за това му беше досадна. — Всичко, което трябва да направите, е да ни платите. Уговорката ни беше „двойно или нищо“, нали? Плюс обезщетение за повреденото имущество.

Ясуно избухна в смях, Оиши също се ухили.

— Такава беше уговорката ни — съгласи се той и кимна към шепата мъже на Кира, които стояха наблизо и ги наблюдаваха с неразгадаеми изражения. — Вашият бивш господар има непокрит дълг — каза им Оиши. — Намерете ми някой, който има достъп до складовете му. Сигурен съм, че той би искал да изпълним последното му задължение.

После се обърна към Ясуно и добави:

— Иди с тях, за да се увериш, че актьорите ще си получат дължимото, както и допълнително обезщетение за загубите.

Оиши вдигна глава и видя, че Мика се приближава към тях, възседнала коня си.

— След това разпределете каквото е останало в касите и сандъците на Кира и донесете половината от парите тук — каза Мика, като се присъедини към тях и огледа изненаданите им изражения.

Ясуно я гледаше невярващо, а Оиши сложи ръка на рамото му, щом видя грейналия поглед на Мика-химе.

— Всичко ще бъде раздадено на местните селяни по пътя на връщане, Ясуно-сама — каза тя и се усмихна, а в усмивката й се четяха едновременно увереност и дълбоко задоволство. — Всичко трябва да бъде върнато обратно на хората, от които е откраднато, и то преди да се озове в съкровищницата на бакуфу — добави тя и огледа слисаните лица на бившите васали на Кира. — А половината от богатствата нека бъде разпределена между обитателите на този замък. Те са го заслужили.

— Да, господарке! — отвърна Ясуно и се поклони дълбоко. Усмивката на Оиши се пренесе и върху лицата на ронините на Кира, чиито поклони пред бившата пленница на бившия им господар бяха дори още по-дълбоки от този на Ясуно.

Изправен до Мика, Оиши наблюдаваше как Ясуно и Каватаке забързаха напред, за да настигнат хората на Кира, тръгнали да търсят някой, притежаващ връзка ключове. Така или иначе беше сигурен, че разпределянето на богатството на Кира нямаше да забави много отпътуването им.