Джоан Виндж - 47 ронини

„Всички, които се срещат, е съдено да се разделят“, но когато дойде време да се сбогуват с актьорите, за своя изненада ронините установиха, че изпитват голяма тъга.

Щом трупата пое по своя път, ронините бяха изправени пред още куп нови и най-разнообразни задължения, необходими дори само за простото им оцеляване и особено много за оцеляването на ранените, тъй като се налагаше да пътуват съвсем сами. Оиши обаче беше благодарен на актьори те повече, отколкото бе очаквал, защото си даде сметка, че хората му се справяха много по-добре с всичко, което трябваше да се свърши, благодарение на помощта, която бяха получили.

Изненада се още да установи, че групата им ставаше все по-спокойна, пътувайки към дома през събуждащата се за нов живот провинция.

Първите признаци на настъпващата пролет, които ги бяха посрещнали още с напускането на замъка Кираяма, се бяха превърнали в изобилие от напъпили дървета и ранни диви цветя. Новопоникналата трева и засадените ниви превръщаха земите около тях в безкрайно одеяло, преливащо във всички нюанси на зеленото, каквито Оиши не беше виждал никога през друго време на годината. Яздеха право на югозапад към океана, а топлината и свежите цветове наоколо пречистваха и лекуваха сърцата им по свой начин след всичко преживяно от ронините в крепостта на Кира.

Сега, когато вече не бе необходимо да се прокрадват тайно, за да нападнат Кира, а и след като трябваше да се грижат за ранените си, Кай успя да им намери по-лесен път към дома, минаващ през второстепенни и по-рядко употребявани пътища. Отделни разпръснати по пътя им села на фермери и занаятчии бяха местата, където можеше да спрат за малко за провизии. Мика беше заделила настрана шепа от сребърните и медни монети на Кира — напълно достатъчно, за да плащат за предоставяните им храна и лекарства, и в резултат на това селяните, които ги виждаха да приближават с изумление и страх на лицата си, ги изпращаха с радостни възгласи и благодарствени молитви за тяхното здраве и благополучно пътуване.

Оиши се бе притеснявал дали Кай ще издържи да им бъде водач през целия дълъг път до дома. Собствените му рани го боляха достатъчно и въпреки че пътуваха със скорост, при която дори сериозно ранен човек можеше да оцелее, изтощението се превърна в негов вечен спътник. Кай, от своя страна, с яздещата до него убийца на вещици Мика — също толкова самоуверена и непретенциозна, колкото и легендарната Томое Гозен, яздеща до своя възлюбен Йошинака — рядко показваше и следа от болката или неудобството на пътуването.

Двамата, изглежда, живееха в някакъв свой собствен свят, където отчаянието и болката нямаха място, а социалните различия нямаха значение. Те използваха всяка възможност да се погледнат в очите, от време на време да разменят по няколко думи и да се радват на това, че са заедно.

Това, че ги виждаше заедно, вече никак не дразнеше Оиши. Подобно на много други неща, в които някога беше вярвал, а сега бяха различни, така и истинското значение на любовта за него вече не беше абстракция. Това, че ги виждаше заедно, просто го караше да се сеща за Рику с много мъка и копнеж.

Започна все по-често да язди до Чикара и да си говори с него за неща, които никога преди не бяха обсъждали. Взе да опознава сина си по нов начин, тъй като на практика цялото време, прекарано с него досега, беше заето с това да обучава сина си в задълженията на бъдещ кару .

Неколцина от ронините също бяха бащи и синове или пък братя, а повечето от тях имаха семейства някъде. Всички те прекарваха времето си като Оиши и Чикара — говорейки си за дома и миналото, за това колко се гордееха един с друг и че се молеха семействата им да ги запомнят с гордост. Не размишляваха върху бъдещето отвъд момента, когато трябваше да се изправят пред гроба на господаря Асано.

Подобно на Кай и Мика, всички, изглежда, разбираха, че краткото време между акта на отмъщение и момента, когато щяха да стигнат до замъка Ако, беше дар, който не биваше да бъде пропиляван и представляваше истинско уаби-саби — миг на неочаквана красота в най-чистия й смисъл. Всеки ден беше изпълнен с аваре 53 — горчива мъка, сложно свързана с всеки миг, който душата се намираше в баланс, защото всички такива моменти бяха редки и свършваха твърде бързо — като последната глътка саке или фойерверки, отразяващи се в морето в някоя лятна нощ… или просто безупречно синьото пролетно небе.

И все пак заради това или по-скоро въпреки него, през нощите, когато раните му или стенанията на другите ранени мъже не го оставяха да спи, Оиши размишляваше дълго. Имаше въпроси, които трябваше да реши, неща, за които трябваше да се помири със себе си, както и размисли за гири и нинджо , както и дали беше възможно да преосмисли целия си живот за краткото време, което му оставаше.