Джоан Виндж - 47 ронини

— Нямам намерение да убивам, когото и да било — измърмори той, когато Чикара падна назад. Момчето зяпна от изумление.

— Нито пък имам намерение да говоря за това с когото и да било — добави той.

— Но аз се притеснявах, ако другите… — започна момчето.

— Мълчи, или наистина ще разберат. Ти защо си буден?

— Бях по нужда.

Оиши въздъхна.

— Остани тук за момент — каза той на сина си и се поизправи с мъка, докато синът му сядаше до него. Оиши разтърка уморено очи, опитвайки се да подреди мислите си. — Чикара — започна той и си пое дълбоко дъх, — чувал ли си някога да казват, че миналото е като друга непозната страна, всичко там се прави различно.

Чикара кимна. Все още изглеждаше объркан, но постепенно започваше да разбира.

— Струва ми се, че го казват само за да защитят настоящето — отвърна момчето.

— Твърде мъдър за годините си — усмихна се с леко огорчение Оиши. — Земята от миналото е там, където всички се заклехме да прекараме остатъка от дните си, когато нарушихме заповедите на шогуна, за да потърсим морално възмездие за смъртта на нашия господар. А в тази земя от миналото… човек може да придобие титлата „самурай“ заради собствените си заслуги. Там браковете не са просто размяна на бездушни пионки в игра на уреждане на политически съюзи. Там двама души, желаещи да се оженят, трябва просто да спят заедно в три поредни нощи.

Очите на Чикара се разшириха от учудване и този път Оиши успя да види изражението му доста ясно. Синът му се наведе напред и неочаквано му се поклони.

— Прости ми, татко — прошепна той, — никога няма да бъда толкова мъдър като теб.

Оиши се усмихна отново, но този път зад усмивката му се криеше пристъп на мъка.

— Ти беше първият, който отвори очите ми за истината — каза той и погледна към дърветата и мястото, където Мика и Кай спяха един до друг, плътно прегърнати. — Сега — добави и погледна сина си право в очите — ще ме оставиш ли да си почина… поне докато слънцето изгрее напълно?

Чикара скочи на крака и се поклони още веднъж, преди да се върне до собственото си място за сън. Оиши продължи да гледа след него, докато момчето най-накрая се успокои под завивката си и заспа отново.

Оиши се обърна по гръб и покри лицето си с длан не толкова да попречи на първите ярки слънчеви лъчи да проникнат зад клепачите му, колкото да задържи внезапния пристъп на емоции, който беше обзел тялото и душата му, изпълвайки очите му със сълзи, напиращи да прелеят навън.

Групата ронини се разшаваха и започнаха да стават, приготвяйки се за новия ден. Оиши се събуди и откри, че Мика-химе лежеше на мястото си близо до него, сякаш никога не го беше напускала. За миг се замисли дали спомените му от изминалата нощ не бяха просто сън, когато тя се пробуди и отвори очи. Мика също го погледна, а блесналият й поглед и срамежливата й усмивка му предложиха истински букет от ириси — поглед, изпълнен с благодарност, вяра и връзка на доверие, която би продължила завинаги.

Той прие подаръка й с кратка усмивка, преди да се заеме с изправянето на собственото си болезнено и изстрадало тяло, което трябваше да накара първо да седне, а след това и да се вдигне на крака, подготвяйки се за новия ден. Така и не погледна повече към нея, но дочу, че тя несъзнателно се протегна и въздъхна леко, преди да отметне одеялото си и да скочи леко на крака. Помисли си, че я е чул да си пее тихичко, докато вървеше боса през все още мократа от росата трева към мястото, където Кай все още спеше дълбоко и непробудно като всеки нормален мъж, който е бил буден през по-голямата част от нощта.

Въпреки това Оиши ги погледна крадешком и видя, че на Мика дори не й се наложи да заговори на Кай, за да го събуди. Той сам вдигна глава и я погледна още преди тя да беше сложила ръце на кръста си, за да му се скара закачливо за мързеливото излежаване. При тези й думи по лицето му се разля усмивка, а след това той се засмя с глас — звук толкова неочакван, че Оиши невярващо поклати глава.

Кай сведе глава пред нея, сякаш за да се извини за непочтителното си поведение, и се изправи на крака, използвайки дънера на дървото, под което беше спал, за да се подпре. Не направи дори опит да докосне Мика, която спазваше почтително разстояние между двамата и не направи нищо, за да му помогне, освен да сгъне одеялото му. Подаде му го с две ръце и с толкова нежност, сякаш то беше скъпоценност, с която тя с нежелание се разделяше. Оиши обаче се усъмни, дори Чикара да беше внимавал достатъчно, за да забележи изражението на лицето й в този момент.