Джоан Виндж - 47 ронини

В една от тези нощи останалите ронини спяха кротко сред дърветата, а той лежеше увит в одеяло, взето от двореца Кираяма, и гледаше замислено през клоните на дърветата към изгрялата пълна луна. Лек бриз донасяше аромат на млада трева и вековни борове и за пръв път от много време тялото му се чувстваше почти удобно. И все пак Оиши не можеше да заспи или поне така си мислеше, докато не се обърна настрана, поглеждайки към мястото близо до себе си, където Мика-химе винаги лягаше да спи.

Само че тя не беше там.

Той се изправи рязко и изстена високо от болката, причинена от внезапното напрягане на мускулите му. Леко движение в другия край на поляната му подсказа, че някой се беше обърнал при звука и гледаше към него. Някой…

Увита в подплатено с коприна одеяло, Мика, изглежда, сияеше със собствена вътрешна светлина, отразяваща ярката луна толкова силно, сякаш самата тя носеше фенер. Стоеше права до по-отдалеченото място, където лежеше Кай, и бдеше над него като богинята Канон дори и сега. Кай спеше, както винаги, легнал настрана от останалите или по навик, или защото твърде добре знаеше къде спеше любимата му.

Колко ли дълго беше стояла тя там, наблюдавайки го безмълвно, докато спеше? Дали го беше правила и преди? Кай, изглежда, спеше дълбоко, въпреки че Оиши искрено се съмняваше, че на този свят има човек, който да е способен да изненада Кай в съня му, независимо колко изтощен беше той.

И все пак нито той, нито Мика не правеха нищо за желанието, което осезаемо съществуваше между тях във всеки един миг, дори и сега. Любовта беше обвързала душите им завинаги, въпреки че живееха в свят, който им беше отрекъл дори правото да си говорят свободно или да прекарват свободното си време заедно. Свят, който под страх от смъртно наказание им забраняваше да се оженят и дори да изпитат чувствената интимност, най-висшия физически израз на любовта.

Оиши винаги беше приемал социалните норми и бе живял спрямо техните принципи, които държаха Кай и Мика разделени. Същото беше правил и господарят Асано до самия си край, въпреки непоклатимата си вяра в качествата на Кай. И все пак сега, на това място и отвъд ограниченията на света, които винаги бяха спазвали, Оиши виждаше само двама души, които се обичаха, двама души, за които миналото и бъдещето бяха без значение. И все пак те не се възползваха от свободата си, въпреки че можеха…

„Защо?“ — замисли се той и дори не се учуди как ли му беше хрумнала тази мисъл. Спомни си за радостта от сливането на телата, която беше изпитвал със съпругата си в акта на любовта; помисли си за техния син, роден от страстта им. Физическата любов никога не е била предвиждана да бъде отделно от емоционалната — тя беше нещо съвсем естествено и необходимо за живота, също като дишането.

Мика все още беше обърнала глава в неговата посока и стоеше неподвижна, замръзнала на място, без да знае какво да прави. Много тихо Оиши си легна обратно и се обърна на една страна с гръб към нея, преструвайки се, че просто се е пробудил от болките си.

„Господарке моя — мислеше си той, — животът е само пеперуден сън. Изсънувайте го добре“.

Затвори очи и си спомни, че някога бе използвал същия този стих в една поема, която бе написал за съпругата си на третата сутрин след третия ден на сватбата им, беше на зазоряване, докато тя все още спеше. Отначало споменът му причини болка, дълбока като рана и силна като изгубената любов — почти непоносима. Но той започна да си повтаря стиховете като тиха мантра, докато болката постепенно намаля и споменът почти изчезна.

И за негова изненада, заспа непробудно.

Едва беше започнало да се зазорява, когато нечии нетърпеливи стъпки и подръпване по ръкава го събудиха и той отвори рязко очи. Видя, че синът му се беше надвесил над него и го гледаше.

— Какво? — стресна се Оиши и мигом сграбчи меча си. — Проблем ли?

— Не. Не, командире — прошепна Чикара и поклати глава. Момчето посегна мигом и притисна към земята ръката на баща си и меча заедно с нея. — Но… Мика-химе…

Беше все още твърде тъмно и Оиши не можеше да различи ясно изражението на лицето на Чикара, докато момчето сочеше към мястото, където трябваше да седи господарката Мика, а тя не беше там.

— Ммм… — измърмори Оиши и се усмихна с леко доволство, след което затвори очи.

— Татко! — разтърси го отново Чикара, а шепотът му вече изразяваше нещо средно между паника и отказ да повярва на очите си. — Командире… татко… тя е с Кай, моля ви, командире, не убивайте Кай… — замоли го момчето и се отпусна с още по-голяма сила върху ранената ръка на Оиши, причинявайки му силна болка. Оиши стисна зъби, за да сдържи ругатнята си, и отблъсна леко сина си със здравата ръка.