Джоан Виндж - 47 ронини

Мика се върна до мястото, където Оиши вече навиваше на руло собственото си одеяло. Кай я последва с очи, докато погледът му срещна този на Оиши, и видя, че другият мъж го гледаше. Поклони се леко — обикновен знак на поздрав между двама равни. Оиши обаче не можеше да си спомни за друг случай, в който Кай да му се беше покланял по своя воля, а в момента лицето на Кай изразяваше най-необикновената емоция, която Оиши някога беше виждал.

Кай най-накрая се обърна и тръгна към мястото, където останалите ронини се събираха и чакаха сутрешната си порция ориз да се свари. Така и не погледна повече назад. Мика започна да сгъва завивката си, сякаш и за нея това беше просто поредната утрин, а тя не беше нищо повече от обикновен ронин.

Дните от пътуването им обратно към Ако се изнизваха неусетно един подир друг, а ронините намираха просто удоволствие както в дъждовното време, така и в слънчевите дни, в които небето се любуваше на отражението си в новозапълнените с вода оризища. Всяка гледка, дори и най-обичайната, изглеждаше нова и чудно хубава за очите, които не можеха да знаят дали днешният ден нямаше да бъде последният, в който щяха да имат възможност да я зърнат. Кай и Мика все още яздеха един до друг и си говореха малко по-често, но иначе се държаха така, сякаш нищо между тях не се беше променило. Всяка нощ обаче Мика се промъкваше тайно до Кай, нощите се изнизваха бързо, също както и дните, а по изгрев тя винаги беше отново на мястото си до Оиши. Нощта успяваше добре да запази тайната им, а дори и някой от останалите мъже, освен Оиши и Чикара, да подозираше нещо, така или иначе никой от тях не се осмели да заговори за това.

Вишневите дървета бяха вече напълно разцъфнали, когато ронините най-накрая стигнаха до границата на родния Ако. Вестта за отмъщението им ги беше изпреварила отдавна и макар да знаеха, че ще стане така, всичко се беше случило по начин, какъвто ронините не очакваха. Новината за деянието им, изглежда, беше плъзнала из цялата страна, също както и смяната на сезоните. По пътя вече бяха чули, че в цяло Киото и в Едо всички обсъждаха само това. Също толкова изненадващо се оказа за тях и това, че дори в малката и отдалечена провинция Ако хората от всяко село и работниците по полето, които подготвяха оризищата за сеитба, знаеха точно кои са и спираха работата си, за да им се поклонят, или им махаха отдалеч, изказвайки на глас благословии при преминаването на процесията им.

Когато най-накрая стигнаха до селото непосредствено преди крепостта Ако, в него се беше събрала такава тълпа, че докато преминаваха по главната улица, ронините, които можеха да вървят пеша, слязоха от конете си от притеснение да не стъпчат някого в навалицата.

Оиши настояваше Мика да остане на коня, за да запази собственото си достойнство и безопасност в тълпата, дори когато тя поведе процесията. Мика все още беше господарката Асано, наследница на Ако, независимо дали справедливостта на боговете можеше да накара шогуна да й възвърне законното право или не.

До нея Кай слезе от коня си, без да каже и дума, но на лицето му се изписа гримаса, която изразяваше повече болка, отколкото той някога досега си беше позволявал да покаже. Мълчаливо поведе коня си все по-бавно, докато накрая изостана назад сред групата ронини и кимна на Оиши да заеме мястото му до Мика в безмълвно признание, че пътуването им и твърде кратката свобода, която то им беше донесло, бяха свършили.

Мика безмълвно го гледаше как се отдалечава. Главата й беше вдигната високо, но очите й бяха замъглени от мъка, когато Оиши избърза с коня си, за да се изравни с нея, също запазвайки пълното си мълчание. Погледна към дара, който носеха за гроба на господаря Асано, завързан в чувал и окачен на върха на копие, прикрепено към седлото му.

Щом започнаха да напредват сред тълпата, Оиши с изненада и известно смущение наблюдаваше реакциите на хората в града. Почти никъде не се виждаха горди и изпълнени с възхита погледи, които бяха срещали през целия път дотук. Вместо това ги посрещаха угрижени лица, сведени погледи и хора, които се просваха ниско по очи пред тях, сякаш молеха за милост, очаквайки гнева на шогуна. Знаеше, че това посрещане не се дължеше на факта, че минаваха господарката Асано и нейните васали, тъй като те вече не бяха такива, каквито ги помнеха, дори и не приличаха на себе си, и все пак хората се отнасяха към тях така, сякаш чувстваха нуждата да паднат пред тях, за да им се извинят.

Някакъв едър набит фермер излезе на пътя пред коня на Оиши, коленичи и притисна челото си и калта.