Джоан Виндж - 47 ронини

Над двора легна тишина, плътна като навалелия сняг. Чуваше се единствено глухото плющене на знамената, развявани от вятъра. Оиши стоеше над обкръжените си мъже с лице към самураите на Кира, държейки високо главата на господаря им, така че да я видят всички. Остана така неподвижен и очакващ реакцията им, очакващ облака от стрели, копия и мечове, който щеше да затвори кръга на отмъщението, така че по-великият кръг на живота да продължи безпрепятствено по своя път.

Но нито една стрела не полетя към него, не се вдигна нито едно копие или меч. Нито един от враговете им не пристъпи към някой от хората му. Всички те просто стояха и го гледаха втренчено как се е изправил пред тях, облечен в театралната броня на техните предци воини и вдигнал високо отрязаната глава на техния даймио . Изражението му не показваше нито страх, нито капка съмнение — само праведния гняв на свещената справедливост, въздадена от Бишамон.

Шокът и ужасът по лицата им постепенно се смениха с нещо друго. Един по един те започнаха да хвърлят оръжията си и да падат на колене в снега, покланяйки се в знак, че се предават.

Кай и Мика също се появиха на входа на двореца, като той се беше облегнал тежко на рамото й и едва пристъпваше, на лицата им се изписа несигурност при внезапно настъпилата тишина, която бе заменила шума от битката. Двамата се изправиха заедно на входа, а в очите им се четеше удивление, докато гледаха как ронините изведнъж наобиколиха Оиши, който все още държеше високо отрязаната глава на Кира, докато победените самураи се прекланяха в краката му.

— За господаря Асано! — извика силно той и ронините на бившия владетел на Ако нададоха радостни победни възгласи.

Зората разцъфна над планинските хребети, а първите слънчеви лъчи обагриха за кратко студенте стени на замъка Кираяма в червено-златистите цветове на знамената на Ако, докато ронините на господарката Асано оседлаваха конете си и се приготвяха да поемат по дългия път към дома.

Индиговосините и сиви знамена на победените се криеха в сенките на настъпващото утро, а всички мъже, годни да работят, опаковаха провизии и подготвяха носилки за ранените. Под бдителния поглед на Оиши бившите самураи на Кира помагаха на останалите да носят и товарят провизиите. С превързана дясна ръка, обездвижена с ремък и реч шията му заради раната, която му беше нанесъл Кира, самият Оиши нямаше физическата възможност да се включи в работата.

Беше твърде уморен, за да изпитва нещо друго, освен благодарност за помощта. Изумяваше се от факта, че всичките му хора бяха оцелели след снощната битка. Нито един от тях не беше напълно невредим, а някои бяха толкова тежко ранени, че трябваше да бъдат транспортирани на носилки. Оиши беше сигурен обаче, че всички те щяха да доживеят отново да видят Ако.

Всеки един от тях беше готов да умре през изминалата нощ, някои може би дори предпочитаха всичко да беше свършило така. Но справедливостта, за чието възтържествуване бяха обрекли живота си, нямаше да е пълна, ако не успееха да се завърнат в замъка Ако при гроба на господаря Асано, за да представят пред духа му доказателството, че за злото, извършено спрямо него, беше отмъстено. Сякаш самият Бишамон ги бе подкрепял през изминалата нощ, давайки им възможност да изпълнят клетвата си напълно, преди да изплатят собствения си горчив дълг пред закона.

След като хората на Кира бяха оставили оръжията си и се бяха предали, те почти охотно им сътрудничеха. Оиши си спомни как се бяха взирали в него вчера, сякаш и те бяха видели в негово лице превъплъщение на самия Бишамон. Днес обаче се чудеше дали хората на Кира просто бяха доволни от факта, че ронините от Ако си тръгваха без повече последствия, или всъщност се радваха на неочаквания факт, че изведнъж се бяха оказали без господар, след като толкова дълго бяха живели под сянката на Кира, вещицата и неговия демон самурай.

Каквито и да бяха мотивите им, Оиши беше благодарен за това, че им помагаха. Всички гости бяха избягали веднага след началото на битката и той знаеше, че вестта за нападението им щеше да стигне до шогуна дълго преди ронините да успеят да стигнат до Ако. Колкото по-рано хората му и господарката Асано напуснеха това място, толкова по-добре.

Оиши се обърна, когато Ясуно се приближи до него и се поклони почтително.

— Всичко е готово, командире — съобщи той. — Имаме всичко, което ни трябва за пътя обратно към Ако.

Ясуно посочи с поглед към конете, където хората му очакваха сигнал, за да се качат по седлата. Оиши видя Чикара да помага на господарката Асано да възседне коня си, въпреки че нещо в изражението и усмивката й му подсказваше, че тя приема помощта му само от възпитание, тъй като още от малка баща й я беше научил да язди и тя го правеше винаги, когато поискаше.