Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Спомни си също и за монаха, който крещеше гневно на същата тази тълпа. В нея имаше хиляди хора, а този мъж се беше оказал единственият човек със здрав разум тук.

Беше самата истина и когато го осъзна, срамът от подигравките им го напусна. Той се обърна към множеството хора и изпита срам вместо тях заради желанието им да гледат нечие убийство и да изпитват наслада от това.

Всички ние в сърцата си сме жестоки деца — помисли си той.

Кръвта нахлу в лицето му. Стисна здраво челюсти. Осъзна, че да се страхува от това и да бяга от него, е все едно да му позволи да спечели и да признае, че то е правилно. Реши, че е по-добре да изпитва гняв. Да се съпротивлява.

Шестте вълка нападнаха.

Нико се поколеба само за миг и тогава в него се случи нещо жизненоважно.

Обучението му се свърза с отчаянието му.

Той изсумтя, оттласна се от вратата и се втурна с главата напред срещу животните, точно както би сторил учителят Аш.

Срещу него един вълк отляво тичаше толкова бързо, че изпод лапите му се вдигаха дъги от прах. Нико го удари в муцуната с щита и болката, която се стрелна нагоре от счупената му ръка, само му вдъхна повече сила. Съсече вълк, нападащ отдясно. Мечът разцепи главата му.

Когато се доближи до групата от останалите три животни, той внезапно скочи напред и заби крака дълбоко и здраво в пясъка, като вдигна цяла вълна песъчинки към очите на вълците. Това се оказа достатъчно, за да ги заслепи за момент и да ги накара да се поколебаят, тръскайки главите си. В следващия миг той беше между тях, мушкаше и сечеше с меча си, нанасяше удари с щита и не усещаше нищо, когато зъбите и ноктите им го драскаха.

След това не осъзнаваше по-голямата част от случващото се, защото беше изпаднал в кръвожадна ярост. Усети, че накара един от вълците да се закове на място, когато сам изръмжа като животно. Осъзна, че насече друг от вълците на парчета. Почувства, че получи дълбоко ухапване по бедрото и в отговор ухапа нападателя си също толкова ожесточено, забивайки меча си в него отново и отново.

Внезапно си даде сметка, че стои на колене в пясъка и се опитва да си поеме въздух с пламтящите си дробове, изтощен и с изчерпани сили.

Всички вълци около него лежаха мъртви или умиращи.

На стадиона не се чуваше никакъв звук, с изключение на собственото му шумно дишане и това на вълк, полегнал наблизо на една страна, чието тяло мъчително се повдигаше и отпускаше. Нико не усещаше раните си, когато вдигна поглед и видя, че матриархът го гледа втренчено от трибуната. Дори от това разстояние той зърна, че устата й е отворена от изненада.

Нико чу как хората започнаха да скандират. Нямаше представа какво означава това.

Забеляза как един жрец воин се затича през тълпата, за да стигне до матриарха. Мъжът изкрещя нещо в ухото й. Погледът й се насочи отново към Нико. Тя измъкна крив нож от пояса си и го заби дълбоко в корема на пратеника, след което преметна тялото му през стената и то падна върху арената. Без да пуска потъмнялото и влажно острие, тя се обърна с лице към арената.

— Изгорете го! — заповяда тя. — Изгорете го жив!

От тълпата се надигна вълна от протести. Матриархът остана изправена срещу нея, без да трепне.

От вратите при стените се появиха жреци воини. Те заобиколиха Нико, насочили мечовете си към него, така че и да не помисля да помръдне.

Не че би могъл да го стори. Той пусна меча и се олюля назад. Сложи лице между коленете си и си пое въздух. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието да си почине.

Когато отново вдигна поглед, видя, че мъжете са се заели да издигат клада в средата на огромната арена. Пазачи и войници носеха наръчи нацепени дъски и мебели към нея. Хората на стадиона крещяха недоволно. Те се блъскаха във веригата от войници. Някои ги замеряха с разни предмети.

Кладата се издигаше все по-високо.

Че се събуди с неприятен вкус в устата и пулсираща болка в главата, сякаш беше пил алкохол, макар да знаеше, че не е правил нищо такова. Това беше вторичният ефект от сока от плодовете, който беше размазал върху челото си преди толкова много дни.

В далечината се чу остър пукот, последван от още един. Изстрели от пушки. Че отвори очи и видя, че е вечер. Над главата му проблясваха първите звезди.

Той изпъшка и се насили да се изправи. Олюля се, спъна се и падна по гръб. Отново изпъшка и се огледа. Познаваше това място.

Намираше се в долната част на планинска долина. Един храст до него се люлееше от вятъра, натежал от едри плодове. Че примигна, за да прочисти очите си. Светлината бързо намаляваше, макар че той все още можеше да различи широкия поток, който се виеше през долината. Погледът му го проследи нагоре. Вятърът носеше мириса на черен барут и горящо дърво. Знаеше какво ще види там.