Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

— Ти си смехът дълбоко в теб.

— Тази вечер нямам търпение за гатанки.

Ъгълчетата на устата на стареца трепнаха. Той погледна надолу към горящия манастир и стисна устни.

— Когато навремето дойде тук, не те забелязах. Не обръщам внимание на тези неща, защото вие, младите, сте като еднодневки — идвате и си отивате. Но забелязах, че в някои дни, когато въздухът беше неподвижен или вятърът духаше в подходящата посока, откъм манастира се чуваше откъслечен смях. Повечето смехове, които чувах оттам, бяха сдържани или търсещи публика, нали се сещаш. Но този смях не беше такъв и той винаги се открояваше. Беше… как се казваше… толкова естествен . Спонтанен. Като радостта на дете. — Виждащият кимна сякаш на себе си. — Тогава се запитах — кой ли е този, когото чувам да се смее така добре? И се замислих за всички рьошуни там, всички онези, които познавах, и разбрах, че не знам отговора. Затова зачаках. Отговорите винаги идват, ако ги чакаш достатъчно дълго, не си ли забелязал? Така и стана. Един ден твоят учител те доведе при мен, за да погледна в сърцето ти и да му кажа какво виждам. На мига разбрах, че ти си създателят на онзи смях. В теб имаше веселие, Че, напук на твоите вътрешни демони.

От покрива на северното крило на манастира изригнаха пламъци. Това означаваше, че се е запалила столовата. Че се замисли за хилядите пъти, които се беше хранил там, докато бъбреше с останалите ученици и ги слушаше.

— Как е старият ми учител? — тихо попита той.

— Шебек ли? Той е мъртъв.

Че застина. Усети тръпка на студено вцепенение.

Огънят се разпростираше бързо. Във въздуха хвърчаха искри. Горичката от дървета мали в средата на площада се запали. От мястото си двамата мъже можеха да видят как около горните им клони започна да се вие дим. Дърветата се олюляваха под вълните топлина.

— Ще победят ли твоите хора? Не мога да видя с лошите си очи.

— Ти си този, когото наричат Виждащия.

По устните на чуждоземеца премина слаба усмивка.

— Рьошуните се бият добре — добави Че.

— Това е хубаво.

— Ще се присъединиш ли към тях?

— Аз ли? Твърде стар съм да се бия.

Двамата замълчаха. Че наблюдаваше с безжизнен поглед отраженията на пламъците върху долната част на надвисналите облаци.

Някога това беше моят дом. Мисля, че е единственият дом, който някога съм имал — каза си той.

— Те ще те убият, ако останеш тук — предупреди Че мъжа.

— Знам.

Част от покрива се сгромоляса. Пламъците се издигнаха по-високо.

— А моите хора ще те убият, ако те спечелят — каза Виждащият.

— Така мисля — отвърна младият мъж.

Старият Виждащ се изкикоти сухо, сякаш на себе си. Потупа отново Че по ръката.

— Тогава нека просто поседим малко тук — предложи той — и да видим какво ще се случи.

Аш беше закъснял и го знаеше.

Изкачи се по-високо, откъсвайки се от задните редици на тълпата, които бяха най-високо и най-далече от арената на стадиона. Изкатери се по ръждясалата желязна стълба върху външната стена на сградата, подминавайки изцапаните с курешки гаргойли и статуи на известни личности от империята. Само преди мигове тук бяха разположени войници. Сега те напуснаха местата си, за да обуздават по-неспокойните части от тълпата. Хората хвърляха разни неща и искаха призивите им за милост да бъдат чути.

Чувстваше се слаб от болестта и отдавна беше минал границите на силите си. Въпреки това беше принуден да се катери от страха от онова, което трябваше да бъде сторено. Имаше само едно нещо, което можеше да направи за момчето сега. Това създаваше усещане за неизбежност, което тежеше като олово в стомаха му. Мисълта за това беше бреме.

Нико се беше борил добре. Аш пристигна точно навреме, за да стане свидетел на битката му срещу вълците. През цялото време оглеждаше стадиона, за да му дойде някаква идея как да спаси младия си ученик. Нищо не му беше хрумнало.

Когато противно на всички очаквания Нико успя да спечели одобрението на тълпата, в него се появи някаква надежда. Но сега всичко отново се беше променило и се бе превърнало в поредния кошмар. Очевидно Матриархът беше узнала за смъртта на сина си. Тя искаше да си отмъсти на това момче пред очите на всички. Такава беше скръбта й, че тя жадуваше за насилие. Аш осъзна, че грешката е негова. Той беше предопределил тази съдба за момчето.

Долу, на арената, на върха на кладата бе издигнат стълб. Дори вече бяха вързали Нико за него. Той сякаш не осъзнаваше какво правят с него. Лицето му беше вдигнато към небето. На върха на стълба бяха закачени краищата на три дълги вериги. Жреци воини държаха отпуснато другите им краища с ръце, увити в парцали. Други поливаха дървената клада със земно масло.