Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Аш знаеше как манианците правят тези неща. Сипваха масло, за да може кладата да се разгори бързо и така жертвата да няма почти никакъв шанс да загуби съзнание от дима. Щяха да го запалят жив и да го извлекат от кладата, когато спре да крещи. Ако моментът се подбереше правилно — а Ку’ос беше място, където това се смяташе за някакъв вид изкуство — жертвата им щеше да бъде още жива, с обгорена и оголена плът. Тогава щяха да го приковат публично. Щяха да оставят Нико да страда в агония и да умре от жалка смърт.

Аш не можеше да позволи това да се случи.

Сякаш в отговор на мислите му около кладата се появиха още мъже в бели роби, носещи незапалени факли. Те се заеха да ги палят, докато войниците край стените се бореха да удържат развълнуваната тълпа.

Аш достигна до края на стената. Известно време остана да лежи върху твърдия парапет. Имаше чувството, че черепът му е хванат в менгеме, и това предизвика вълна на гадене в тялото му.

Раната в крака му се беше отворила отново и той имаше чувството, че силата му изтича на капки от нея, събира се в ботуша му и се процежда навън през кожата. Започна да тършува в един джоб, като движеше само ръката си. Извади торбичката и взе от нея няколко листа дулче. Пъхна ги в устата си и отпусна глава върху бетона за още няколко мига. Зачака болката да утихне.

Откакто Аш се помнеше, хората все повтаряха, че животът е твърде кратък. В някои места дори имаха поговорка за това. Това често го караше да се чуди. От много години насам той самият смяташе, че животът е твърде, твърде дълъг.

Може би просто беше имал повече прераждания от болшинството хора, както биха предположили някои даоистки монаси. Може би играта на живота беше загубила своя блясък за него и той лесно прозираше какво има от другата страна. Защото за Аш това не беше нищо повече от игра, макар и най-реалната от всички — такава, в която печелиш и губиш, страдаш и обичаш, както в никоя друга.

Той знаеше, че за да изживееш живота си съвършено, трябва да го смяташ за игра и просто да се наслаждаваш на преживяното. В края на краищата животът не те отвежда доникъде. Но какво ставаше, когато човек се умори от самата игра?

Онези монаси, които вярваха в такива неща, биха могли да му отговорят. Щяха да намесят отново прераждането. Щяха да кажат, че е време да се издигне над това колело на живота.

Аш не знаеше дали да вярва във всичко това. Как някой би могъл да знае?

Но това, което знаеше сега повече от всякога, беше, че отдавна трябваше да се откаже от тази работа, да отиде в някоя далечна планина, да си построи хижа там и да изживее остатъка от годините си простичко. Това нямаше да му донесе щастие — щастието беше част от играта — но навярно щеше да му донесе покой. И вероятно това беше начинът да спечелиш накрая — като отхвърлиш всичко.

Аш опря буза в хладния бетон и затвори очи. Можеше да зареже всичко сега и никога да не му се наложи да се изправи срещу онова, което го чакаше от този момент насетне.

Момчето се бори добре.

Аш използва пъхнатия си в ножницата меч, за да се изправи несигурно на крака. Олюля се и примигна, за да прочисти очите си. Обърна се към арената, която от тук изглеждаше далечна, почти нереална.

От основата на кладата се вдигаше дим. Около нея стояха жреци воини, които я разпалваха с факлите си. Момчето започна да се мъчи да се освободи.

Аш извади арбалета, който беше взел от Алеас. Внимателно зареди двете стрели, които носеше. Оръжието беше за стрелба отблизо, но стрелите бяха тежки. От тази височина можеше и да свърши работа.

Той отново погледна към Нико. Вдигна арбалета и се прицели високо. Вдиша дълбоко и се съсредоточи в потока въздух в дробовете си. Тялото му бавно се отпусна.

Настъпи моментът, в който той вече не усещаше, че диша, а че е вдишан . След всички тези години това усещане все още му се струваше странно. Тялото му издиша. Той усети как пръстът му натиска спусъка.

Стрелата се стрелна с неуловима за окото бързина. Аш не помръдна, а остана замръзнал в положението, в което беше, докато очите му следяха тъмната стрела, спускаща се по дъга към пясъка на стадиона.

Тя се удари в стълба, точно над главата на Нико. Аш примигна, за да прогони потта, стичаща се в очите му. Сега тя се лееше по главата му като кръв от отворена рана и отнасяше със себе си сълзите му.

Пламъците облизваха мястото под краката на момчето. Около него се носеше дим. Нико се даваше и се опитваше да се освободи.

Аш вдиша отново. Свали арбалета надолу на милиметри. Издиша.