Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Манастирът, заобиколен от горичката си от дървета мали.

Сградата беше в пламъци.

Докато Че гледаше, от различни страни по посока на манастира се появиха припламвания — оръжия, които стреляха в полумрака по сградите, за да ги превърнат в пламъци и развалини. Имаше и снайперисти, въоръжени със своите дълги пушки, които се прицелваха от високите отвесни скали на запад.

Пламъците се разпростираха бързо. На техния фон се виждаше взвод от командоси, които се движеха към гората от дървета мали. Чуваше се звънът на камбана.

Стомахът на Че изкъркори от глад. Причината беше в спомена за храната тук и в камбаната, която сякаш звънеше за вечеря.

Съвсем ниско над планинските върхове се носеха облаци, които закриваха звездите една по една.

Че спря в края на горичката от дървета мали.

В сенките под дърветата мъже бяха вкопчени в неумолима схватка. Видя проблясъците на огъня върху остриетата и една облечена в черно фигура, която си пробиваше път през редицата от командоси, докато техният лейтенант им крещеше да се приближат до него и да го повалят. Вляво, там, където Че прецени, че се намира главният вход, се чуваше шумът от голям сблъсък. На фона на противния пукот от изстрелите на пушките отекваше звън на стомана, крещяха мъже.

Че трепна, когато страшна експлозия разкъса мрака на половината небе. Вдигна глава точно навреме, за да види как горната част на кулата — където знаеше, че живее старият Ошьо — се разпадна сред облак от прах. Някой крещеше в далечината, не беше сигурно дали е от болка, или от ярост.

Че се отдръпна от линията на дърветата. Очите му отказваха да гледат повече това разрушение. Той втренчи поглед в земята пред краката си. От време на време отблясъците разкриваха туфи трева сред ивици от сенки. Той заобиколи дърветата и отново стигна до потока.

Обърна се и тръгна нагоре по него, оставяйки манастира зад гърба си.

Скоро я видя — малката колиба на Виждащия.

— Здравей, Че — поздрави го на търговски Виждащият, клекнал пред колибата си.

Поне името на Че беше истинско, докато живееше тук, дори и той самият да не беше.

Той спря. Погледна дали старият Виждащ има оръжие и дали вътре има следи от скрити рьошуни.

— Как си? — меко попита Виждащият.

Някъде долу изсвистя поредният артилерийски изстрел. Земята под краката на Че потрепери. Той се поколеба какво да отговори и сви рамене.

Не знаеше как се чувства.

Старият чуждоземец кимна. Той потупа тревата до себе си. Че се поколеба, сякаш беше възможно тревата да крие някаква опасност. Той внимателно седна до стария Виждащ.

Двамата заедно се обърнаха към битката долу.

— Чудехме се къде изчезна — каза Виждащият с тънкия си немощен глас. — Сега знаем.

Че усети стягане в гърдите.

— Изборът не беше мой — каза той.

— Не си и мисля, че е бил. Щях да го видя в теб, ако беше от хората, които лесно се превръщат в предатели.

Че сведе поглед.

— Не те съдя — увери го Виждащият и потупа ръката му. — Правим това, което трябва да направим. Но, моля те, кажи ми — как се чувстваш, откакто за последен път седяхме и разговаряхме така?

Че се почеса по врата. Замисли се какво да каже на този мъж, когото познаваше от един друг живот. За момент се зачуди какво прави тук, как разговаря с него толкова непринудено, като със стар приятел. Но после чу трещенето на изстрелите долу и си спомни защо е тук, а не там долу.

— Когато живеех тук — отвърна той, — всяка нощ сънувах, че съм друг човек. Сега съм този човек и всяка нощ сънувам, че съм онзи, който съм бил преди. Миналото ми ме разделя на две. Не мога да избягам от него, колкото и да се опитвам.

— Разбрал си всичко погрешно, Че — рече Виждащият. — Не можеш да избягаш от миналото си. — Старият чуждоземен се наведе толкова близо до него, че той усети мириса на чесън в дъха му. — Можеш само да седиш в очакване на спокойствието и да чакаш миналото да те напусне.

Че въздъхна.

— Опитвам се — призна той с напрежение в гласа. — Медитирам, както са ме учили тук. Но въпреки това се чувствам разкъсан на две.

— Ами твоят чан? — попита старецът, сякаш това по някакъв начин имаше значение. — Още ли е толкова силен, колкото го помня?

— Моят чан? — Гласът на Че натежа от отвращение. — Ако някога съм притежавал нещо такова, то отдавна сам съм го пропилял. Аз не съм този, който си мислиш, че съм, стари човече.

— Аз знам кой си — увери го чуждоземецът.

Звучеше толкова сигурен в себе си.

— Тогава кажи ми — подкани го Че.