Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

— Спрете — нареди главният бияч.

Пазачите се притиснаха към прохода между клетките и бръкнаха вътре с ръцете си в кожени ръкавици. Задърпаха дрехите на жената, докато тя не остана гола. Кожата й беше покрита с лилави натъртвания и следи от ухапвания. Позволиха на монаха да задържи робата си, за да разбере тълпата какъв е.

Подадоха му меч и малък кръгъл щит. Той обаче ги хвърли на земята.

— Няма да се бия — заяви с равен глас.

Пазачите се разпсуваха и отново го сръчкаха с вилите. Въпреки това монахът отказа да вземе оръжието и щита. Зад портата тълпата ревеше нетърпеливо. Пазачите се отказаха да го убеждават и вързаха меча и щита към китките му, където те увиснаха безполезно. Ръцете на мъжа трепереха, макар че той стоеше гордо.

Портата се отвори. През нея проникна дневна светлина. Нико не виждаше нищо отвън, заслепен от внезапния блясък.

Жената и монахът бяха изблъскани през вратата и след това тя се затвори подире им. Тълпата изрева.

Нико усети звука дълбоко в стомаха си. Припика му се. Той се стегна, съпротивлявайки се на нуждата да се облекчи.

За щастие няколко мига по-късно това усещане отслабна.

— Какво ще стане с тях? — попита младият мъж с лишен от емоция глас.

Не отправи въпроса си към никого конкретно.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Ще умрат — отвърна един глас.

Принадлежеше на мъж на средна възраст, който седеше с трима други — войници, ако се съдеше по белезите, татуировките им и по безгрижните им изражения, сякаш често бяха очаквали заедно идването на смъртта. Приличаха на кхосианци.

Специални — предположи Нико. От разказите на баща си знаеше, че подземните бойци често биват залавяни, когато тунелите зад тях се срутят.

— Въоръжени мъже ще ги изколят като добитък или пък ще бъдат разкъсани от обезумели от глад животни. — Войникът погледна без състрадание младия мъж срещу себе си.

Нико извърна глава и прехапа устни.

— Винаги има шанс — обади се друг, жена със стари белези от жигосване върху двете бузи, — ако се биеш достатъчно добре, тълпата да те пощади.

Войникът изсумтя, като хвърли поглед към слабото тяло на младия мъж, върху чието лице бе изписано изражение на едва прикрит ужас.

Нико преглътна мъчително. Помисли си за обезумялата от страх млада жена отвън, която беше не повече от двайсетгодишна. Можеше да е Сересе или всяко друго момиче, което беше познавал у дома. Какъв свят беше този, в който хората искаха да гледат за забавление как насичат някого на парчета?

Отвън се разнесе писък. Жената. Стадионът утихна.

Молбите й за милост, примесени с ридания, отекнаха в клетката, но после внезапно секнаха. Всички зад решетките сведоха погледи към пода, защото не можеха да се погледнат в очите — дори и киселият войник го направи.

Монахът крещеше нещо. Нико не можеше да различи думите, макар да се чуваше, че те са гневни и пламенни. Последва звук като от дюкяна на касапин, последван от още един. Този път тълпата не крещеше.

Нико покри главата си с ръка и се сви на пода. С всеки удар на сърцето си можеше да почувства как болката пулсира в раните му. Отново потърси други неща, върху които да се съсредоточи.

Помисли си за Аш и за това, че учителят му не беше дошъл да го спаси от този ужас.

А може би беше опитал и сега лежеше мъртъв някъде.

Но Нико отказваше да повярва в това. Всъщност той смяташе стареца за непобедим, като някаква природна сила — а човек не може да спре силите на природата, може само да ги изчака да преминат.

Къде си тогава? — запита се той, мислейки за възрастния мъж.

Може би Аш изобщо не беше направил опит. Може би някаква част от кода за поведение на рьошуните го бе възпряла да се опита да го спаси. Правилникът не позволяваше личното отмъщение — не и когато нуждите на тяхната мисия за отмъщение са по-неотложни.

Трябваше да те напусна, когато още можех — разсъждаваше Нико. — Трябваше да ти кажа, че повече не искам да вървя по този път и че се връщам у дома при майка си.

За миг прокле деня, в който Аш се беше появил в живота му. Но в действителност това беше повърхностна емоция и той бързо я отхвърли. Не искаше да остава с горчиво усещане за тези неща, когато собственият му край беше толкова близо. Аш беше добър с него. Беше грешка на Нико, че позволи нещата да стигнат чак дотук.

В съзнанието му се появи Сересе. Ако не беше учителят му, Нико никога нямаше да я срещне. Но мислите му отново се изопачиха — представи си своя приятел Алеас, който омайва момичето с чара си и очевидните си качества, така че то да се влюби безумно в него, след като Нико вече го няма. Представи си как си спомнят за него — за своя клет и странен приятел с добро сърце, и как дори и тогава споменът за него е горчив. Трябваше да се опитаме да го спасим — ще си кажат те, преди да се върнат в хубавото си ложе, за да забравят съжаленията си в любовната игра.