Кол Бьюкенен - Чуждоземецът

Съжалявам — искаше да каже Бан на всички тях, — миналата нощ наблюдавах как нашите хора умират, докато всички вие спяхте в безопасност по леглата си благодарение на тях. Тази сутрин пък чуках млада курва, която вероятно е заразена с кой знае какви болести, докарана до този хал от бедността и извратените желания на неверен съпруг като мен.

Но не го направи. Не и днес. Вместо това се усмихна извинително като добър съпруг и баща, хвана сина си за ръка и продължи напред.

Главният бияч се наслаждаваше на работата си. Поне на Нико му се стори така, когато якият мъж го извлече грубо от клетката под стадиона, където го държаха, като от време на време злобно повтаряше думата „рьошун“ с пълните си мръсни устни, сякаш тя бе най-лошата от всички ругатни. Камшикът му се стовари два пъти върху гърба на Нико, макар младият мъж почти да не го усети. Беше просто поредната от многото болки.

— Върви! — каза той и блъсна Нико през ръждясалата врата на клетката.

Младежът тръгна, препъвайки се, през тесния проход. Видя, че след не повече от шест крачки има друга плъзгаща се врата, която беше отворена отвън.

Един пазач го смушка през решетката с дървена вила. Въпреки че върховете й бяха тъпи, убождането беше болезнено и принуди Нико да мине от другата страна.

Той се спъна в простряно тяло и падна на пода, ожулвайки коленете си. Изкрещя в агония, когато нова болка прониза натрошената му ръка.

Болеше го навсякъде и имаше треска. Лявото му око беше подуто и затворено — не беше сигурен дори дали очната ябълка е още вътре. Устните му бяха превърнати в каша. Повечето му предни зъби липсваха или бяха счупени. Болеше го, като дишаше.

Вратата зад гърба му изтрака и се затвори. Заключи я един от пазачите, докато главният бияч се смееше и крещеше на останалите нещастници в клетката.

— Направете място за могъщия рьошун. Може би ако сте достатъчно любезни с него, той ще спаси всички ви.

Нико се сви на топка и остана да лежи разтреперан. Усещаше собствената си воня и тази на околните. Клетката беше претъпкана с мъже и жени, които чакаха да умрат.

Усети нечия ръка върху своята. Погледна със здравото си око и видя лицето на мъж, който гледаше загрижено надолу към него.

— Пийни — подкани го мъжът, като му поднесе черпак с вода.

Нико отпи и се закашля.

— Полека — успокои го мъжът.

Нико пийна още малко. Имаше рани в устата. Въздухът влизаше и излизаше от ноздрите му със свистене.

Той предпазливо се опита да седне ако не за друго, то поне за да диша по-добре. Почти веднага усети пареща болка в ребрата и изпъшка.

Мъжът му помогна и няколко души му освободиха място, за да може да опре гръб в решетките на клетката. Главата на мъжа беше обръсната. Беше облечен в черна роба.

— Да, монах съм — отвърна мъжът, като видя изненадата, изписана върху лицето на Нико.

Младият мъж кимна. Това беше единствената благодарност, която можеше да предложи на непознатия. Той се огледа и видя, че всички го наблюдават. Сведе поглед към пръстения, осеян със сламки, под.

Откъм арената отвън се надигна рев. Звукът достигна до тях, заглушен от тежката врата в края на друг дълъг проход между килиите. Една жена лежеше в праха на пода и стенеше.

— Нека Дао бъде с теб — каза монахът на Нико и отново го докосна леко по ръката.

Докосването му беше успокояващо, човешко. Той се обърна, за да се погрижи за жената и да й предложи малкото утеха, която можеше.

Нико обви тялото си с ръце, като движеше крайниците си бавно и внимателно. Насили ума си да се съсредоточи върху дишането. Всеки път, когато издишваше, мислеше как агонията напуска тялото му. Когато вдишваше, мислеше за вътрешната тишина.

След известно време установи, че това като че ли дава резултат. Поне дотолкова, че да може да разсъждава трезво. Мислите бяха нещо хубаво. Те можеха да го отведат далеч от това място.

Позволи на съзнанието си да се носи. Представи си слънчевия Кхос, дома си, майка си. Сега повече от всичко друго на света му се искаше да я види.

Времето минаваше неочаквано бързо. Решетката зад главата му изтрака. Отново се появи главният бияч.

— Тази ще е следващата — обяви мъжът и посочи жената, утешавана от монаха. — Също и монахът.

Останалите пазачи започнаха да ръчкат избраните пленници с вилите си, макар и от безопасно разстояние, през решетките.

— Ставайте, ставайте! — крещяха те.

Монахът помогна на жената да се изправи. Двамата бяха плътно един до друг. Външната врата на клетката се отвори. Те заедно пристъпиха в прохода, водещ към портата.