Сара Маас - Кралство на пепелта

Рядко облекчение. Да се събуди не в пълен мрак, а сред мъждукаща огнена светлина.

Пламъците в мангалите умираха, като че размахваха ръце във влажния студен въздух, полепващ по кожата й. По оскъдните места, непокрити с желязо.

Понечила бе да подръпне безшумно веригите. Не поддаваха. Обличаха я в още и още желязо. Вече имаше дори ръкавици. Не си спомняше кога са й ги сложили. Къде. Тогава съществуваше единствено кутията.

Задушаващият железен ковчег.

Безброй пъти го беше проверявала за слаби места. Преди да й пуснат онзи благовонен пушек, от който изпадаше в несвяст. Не знаеше колко време бе спала след това.

Като се свести върху олтара, пушека го нямаше.

И тя пак изпробва оковите си. Доколкото желязото позволяваше. Заопъва крака, лакти, ръце в безпощадната хватка на метала. Нямаше достатъчно свобода да се завърти. Да облекчи болката от веригите, впиващи се в плътта й. Протриващи я до кръв.

Дълбоките рани от камшика по гърба й бяха изчезнали. Въпреки че разсичаха кожата й чак до кост. Или бе сънувала и бичуването?

Често потъваше в спомените си, годините на обучение в Асасинската крепост. Уроците, когато я зарязваха окована във вериги в собствените й нечистотии, докато не намереше начин да се измъкне.

Но тогава знаеше, че го прави, за да се учи. А тук, в този сгърчен мрак, нищо не сработваше.

Драскането на металната й ръкавица по тъмния камък едва се чуваше покрай съскането на гаснещите мангали и тътена на реката отвън. Където и да ги държаха.

Нея и вълка.

Фенрис.

Той не беше овързан с вериги. За него не бяха потребни.

Майев му беше наредила да стои на място, да не мърда, и той се подчиняваше. Взираха се един в друг дълги, дълги минути.

Елин не разсъждаваше за болката, от която изпадаше в безсъзнание. Дори когато споменът за строшените кости караше крака й да подритва спазматично, дрънчейки с веригите.

Но не усещаше нищо, макар че трябваше да я раздира същинска агония. Не чувстваше дори леко неразположение в краката си. Опита да не си припомня как онзи елф - Каирн - ги разкъсва. Как бе крещяла, докато гласът й не секна.

Може и да е било просто сън. Един, отлъчил се от гигантската орда, която я преследваше в мрака. Горящ елен, препускащ през гората. Часовете мъки на този олтар, докато трошаха краката й с древни инструменти. Среброкос принц с ухание на дома й.

Размиваха се, преливаха се един в друг, и дори този момент, когато белият вълк лежеше до отсрещната стена, можеше да се окаже просто част от съновиденията й.

Елин наново прокара пръст по грапавия ръб на олтара.

Вълкът примигна насреща й - три пъти. Още през първите дни, месеци, години на пленничеството й бяха измислили таен знак помежду си. В рамките на броените мигове, в които смогваше да проговори, му шепнеше през почти невидимите дупки в железния ковчег.

Едно мигване за „да“. Две за „не“. Три за „Добре ли си?“. Четири за „Тук съм, с теб.“. Пет за „Това е реално, будна си.“.

Фенрис пак мигна три пъти. Добре ли си?

Елин преглътна буцата в гърлото си и отлепи език от небцето си. После мигна веднъж. Да.

Преброи шест мигвания.

Шест.

Явно си беше измислил нов знак. Лъжкиня... или нещо подобно. Тя обаче отказваше да приеме точно този знак.

Пак мигна веднъж. Да.

Тъмните му очи се впиха в нея. Беше видял всичко. Всеки момент на мъчение. Ако му беше позволено да се преобрази в човек, щеше да й разкаже кое е заблуда и кое -истина. Ако изобщо нещо се случваше действително.

Винаги когато се свестеше, по тялото й нямаше нито една рана. Нито болка. Загнездваше се единствено споменът за усмихнатото лице на Каирн, докато я режеше отново и отново.

Сигурно я беше оставил на олтара, защото възнамеряваше да се върне скоро.

Елин се размърда, обтягайки веригите, и ключалката на маската й се заби болезнено в тила й. Вятърът не беше докосвал бузите й, по-значителната част от кожата й - от... не знаеше откога.

Непокритите с желязо места от тялото й бяха обгърнати от бяла рокля без ръкави, стигаща до средата на бедрата й. Оставяйки краката и ръцете й голи за манипулациите на Каирн.

Спомняше си и дни, в които дори оскъдната рокля я нямаше, когато по корема й се плъзгаха ножове. Ала събудеше ли се, неизменно бе облечена. Недокосната. Неопетнена.

Фенрис наостри уши. Друг сигнал не й трябваше.

Ненавиждаше трепета, усукващ се около костите й всеки път, когато дочуеше лежерни стъпки отвъд желязната врата на квадратната си гробница. Едничкият вход към нея. Прозорци нямаше. Каменният коридор, който понякога успяваше да зърне отвъд вратата, също бе запречен. Само тътенът на водата проникваше на това място.