Сара Маас - Кралство на пепелта

- Ето какво следва - каза със смъртоносно спокойствие Роуан на хлипащия командир. Стръвна усмивка изплува на лицето му и от разцепената му устна шурна нова кръв. - Първо ще строша краката ти и може би малка част от гръбнака ти, за да не можеш дори да пълзиш. - Той посочи с кървав пръст надолу по улицата. Към Лоркан. -Знаеш кой е това, нали?

Като че в отговор Лоркан се откъсна от свода и тръгна към тях. Командирът затрепери.

- Краката и гръбнакът ти ще се възстановят рано или късно - продължи Роуан, докато Лоркан крачеше заплашително към тях. - Ала онова, което Лоркан Салватер ще ти причини... - Той се изсмя гърлено, мрачно. - От него няма да се възстановиш, друже.

Командирът стрелна трескав поглед към Елида, към Гавриел.

Първия път - преди два дни - Елида не можа да гледа. Онзи командир не разполагаше с ценна информация, но като се имаше предвид в колко долнопробен бардак го бяха намерили, Елида не съжаляваше, че Роуан остави тялото му в единия край на мрачната уличка. Главата му захвърли в другия.

Само че днес, този път...

ГлеДай! Виж! - съскаше тъничко гласче в ухото й. - Слушай!

Елида потрепери въпреки горещината и жаркото слънце. Стисна зъби, заприщвайки всички думи, които се надигнаха в нея. Намерете си някого Друг. Намерете начин Да изковете Ключалката със собствените си сили. Да приемете съДбата си на заточеници в този свят, за Да не плащаме ние чужДи Дългове.

Но ако Анийт проговореше сега, след като месеци наред само я подсещаше за съществуването си... Елида преглътна гневния поток от думи. Както се очакваше от всички простосмъртни. Заради Елин можеше да се примири. Както Елин щеше да се примири със съдбата си накрая.

Гавриел наблюдаваше с мрачна, прагматична безмилостност командира, висящ от желязната хватка на Роуан.

- Кажи му каквото го интересува. Иначе само влошаваш положението си.

Лоркан почти ги достигаше. Около дългите му пръсти се виеше тъмен вятър.

По свирепото му лице нямаше и следа от елфа, когото бе опознала. Или поне елфа, който беше преди случката на онзи плаж. Не, това беше маската от първата им среща в Оуквалд. Безчувствена. Арогантна. Жестока.

Командирът зърна силата, трупаща се в ръката на Лоркан, но все пак се ухили подигравателно на Роуан, оголвайки окървавени зъби.

- Тя ще ви избие до крак. - Около едното му око вече се образуваше синина и клепачът му подпухваше. Роуан обгърна двама им в щит от вятър, изолирайки звука, и въздухът в ушите на Елида запулсира. - Майев ще избие всички предатели.

- Нека опита - отвърна кротко Роуан.

Гледай!, прошепна отново Анийт.

Този път, когато командирът закрещя, Елида не извърна очи.

И докато Роуан и Лоркан правеха онова, на което ги бяха учили, тя се чудеше дали Анийт я караше да гледа, за да й помогне - или за да й напомни на какво бяха способни боговете, ако не им се подчиняваш.

Еленови рога горяха заедно с Оуквалд.

От величествените древни дървета бяха останали само изпепелени трупове, а от небето като сняг се сипеше пепел.

Вятърът разнасяше живи въглени, сякаш й напомняше присмехулно как някога бяха подскачали като светулки по петите й, докато тичаше през ритуалните огньове на Белтейн.

Толкова много пламъци, горещината я задушаваше, въздухът прогаряше дробовете й.

Ти го направи ти го направи ти го направи, стенеха, ридаеха изтляващите с жално пращене дървета.

Светът се къпеше в огън. Огън, не мрак.

Някакво раздвижване сред дърветата привлече вниманието й.

Господаря на Севера галопираше към нея, обезумял от агония. Пушек извираше от бялата му козина, пламъци поглъщаха огромните му рога - ала не безсмъртният огън, горящ между тях на нейния магически символ, безсмъртният огън на свещените терасенски елени, на Мала, Носителката на огъня. А истински, стръвен огън.

Господаря на Севера профуча с грохотен тропот край нея. Целият гореше, гореше, гореше.

Тя посегна към него, невидима и незначителна, но гордият елен не спря трескавия си бяг. От гърлото му се лееше окаян рев.

Ужасяващ, несекващ рев. Сякаш някой раздираше сърцето на света.

Пред очите й еленът се хвърли към стената от пламъци между два горящи дъба. И повече не го видя.

Белият вълк я наблюдаваше отново.

Елин Ашривер Белия трън Галантиус плъзна покрит с желязо пръст по ръба на каменния олтар, върху който лежеше.

Такова движение й позволяваха оковите.

Този път Каирн я бе оставил тук. Не си беше направил труда да я премести в желязната кутия до близката стена.