Сара Маас - Кралство на пепелта

Усили се рязко, когато някой отключи и отвори желязната врата, чиито вехти панти изстенаха.

Елин възпря потръпването си, когато тъмнокосият елф закрачи към нея.

- Рано си се събудила. Явно не съм те уморил достатъчно.

Този глас. Мразеше го повече от всички други на света. Ласкав и студен.

Носеше воински одежди, но от колана около тънкия му кръст не висяха воински оръжия.

Каирн забеляза къде попаднаха очите й и потупа масивния чук, окачен на хълбока му.

- Май си нетърпелива да продължим.

Нямаше откъде да свика огън. Нито въгленче.

Той отиде до купчинката цепеници при единия мангал и сложи няколко в гаснещия огън, който се заусуква около дървото и запращя, обгръщайки го с алчни пръсти.

Магията й дори не потрепна в отговор. Всичко, което ядеше и пиеше през малкия отвор в маската си, бе подправено с желязо.

Първоначално отказваше да се храни. Само като вкуси желязото, изплю всичко.

Когато вече беше на ръба да умре от обезводняване, я насилиха да пие вода. Сетне я оставиха да гладува - докато гладът не я пречупи и не я накара да поглъща лакомо всичко, което й даваха, въпреки пронизващия вкус на желязото в него.

Рядко си позволяваше да мисли за онзи момент. За онази слабост. Колко се развълнува Каирн, щом я видя да яде, и как побесня, когато храната не постигна желания резултат.

Каирн зареди и другия мангал, после щракна с пръсти на Фенрис.

- Отиди да се облекчиш в коридора и веднага се върни.

Сякаш вдигнат от призрак, грамадният вълк напусна помещението.

Майев беше помислила дори за това: да даде на Каирн властта да заповядва на Фенрис кога да се храни, да пие вода и да пикае. Елин знаеше, че елфът умишлено забравя понякога. Вълчият вой от болка я достигаше дори в ковчега й.

Истински. Той беше истински.

Елфът пред нея, съвършен воин, но без капчица чест и душа, огледа тялото й.

- Как да си поиграем тази вечер, Елин?

Изтръпваше, чувайки името си от неговата уста.

Тя оголи зъби.

Бърз като змия, Каирн я сграбчи за гърлото толкова силно, че сигурно й остави синини.

- Колко гняв дори на такова място.

Никога нямаше да се откаже от гнева си. Докато потъваше в огненото море в себе си, докато пееше на мрака и пламъците, гневът й я водеше.

Пръстите му се впиха в гърлото й и тя не съумя да сдържи хриптенето, който се изтръгна от гръкляна й.

- Всичко това може да приключи с няколко невинни думички, принцесо - измърка Каирн, привеждайки се толкова близо до лицето й, че дъхът му погъделичка устата й. -Няколко думички и с теб ще се разделим завинаги.

Никога нямаше да ги изрече. Никога нямаше да положи кръвна клетва пред Майев.

Положеше ли я, отстъпваше на елфическата кралица всичко свидно, цялата си същност. Превръщаше се в нейна вечна робиня. И подписваше смъртната присъда на света им.

Каирн разхлаби хватката си около гърлото й и тя вдиша дълбоко. Но пръстите му се задържаха от дясната страна на шията й.

Елин знаеше кое място, кой белег опипва. Двата малки символа между шията и рамото й.

- Интересно - процеди Каирн.

Тя отдръпна глава и пак оголи зъби насреща му.

Той я удари.

Не по лицето - щеше да разбие кокалчетата си в желязната й маска. В незащитения корем.

Въздухът излетя от тялото й и тя напразно се помъчи да се свие на една страна, обтягайки веригите.

Фенрис се върна с тихи стъпки и зае мястото си до стената. В тъмните му очи просветнаха тревога и вълча ярост, съзирайки я да се бори за глътка въздух, напирайки да защити корема си с оковани крайници. Ала му беше позволено единствено да легне на пода.

Вълкът мигна четири пъти. Тук съм, с теб съм.

Каирн не забеляза. Не обърна внимание на мигването й в отговор, вперил насмешлив поглед в малките следи от ухапвания по шията й, запечатани завинаги със солта от топлите води в Залива на Черепа.

Белегът от Роуан. От вречения й.

Не си позволи да се замисля за него.

Каирн измъкна тежкия чук от колана си и го претегли в широките си длани.

- Ако Майев не ми беше забранила - подхвана вглъбено елфът, оглеждайки тялото й като художник празно платно, - и аз щях да забия зъби в плътта ти. Тогава щяхме да проверим колко са трайни белезите от Белия трън.

Ужас скова стомаха й. Знаеше в какво го превръщаха дългите часове тук. Сви пръсти, одирайки камъка, сякаш си представяше, че е лицето на Каирн.

Той хвана чука с една ръка.

- Е, ще трябва да се задоволя с това. - Плъзна свободната си ръка по торса й и тя се отдръпна от собственическия му допир, доколкото й позволиха веригите. Елфът се усмихна. - Колко бързо откликваш! - Той стисна леко едното й голо коляно. - По-рано започнахме от стъпалата. Този път ще е от по-високо.