Сара Маас - Кралство на пепелта

Не че имаше значение. Едва ли щяха да се задържат тук. Не се задържаха в нито един от градовете, през които минаваха, нито в горите, планините и низините. Прелитаха през кралствата по пътя си, следвайки безпощадното темпо на принц, който почти не си спомняше как да говори, камо ли да се храни.

Елида надзърна свъсено към похабените вещерски кожени дрехи, съдраната си сива пелерина и очуканите си ботуши, сетне надникна към двамата си спътници. Да, и тримата изглеждаха окаяно.

- Всеки момент - пророни Гавриел, вперил жълтеникавокафяви очи във входа на уличката.

Висока тъмна фигура се сливаше с оскъдните сенки под полурухналия свод, наблюдавайки зорко оживената улица.

Елида не задържа погледа си за дълго върху фигурата. През последните безкрайни седмици едва понасяше и него, и жестоката болка в гърдите си.

Стрелна смръщено Гавриел.

- Трябваше да спрем за обяд.

Той посочи с брадичка към вехтата торба, опряна до стената.

- В багажа ми има ябълка.

Елида проследи погледа му, въздъхна и взе раницата. Прерови дрехи, въжета, оръжия и какви ли не други вещи и накрая измъкна отвътре голяма червено-зелена ябълка. Последната от множеството, които бяха набрали от някаква градина в съседното кралство. Елида я предложи безмълвно на елфическия лорд.

Гавриел вдигна златиста вежда.

Тя, от своя страна, повтори жеста му.

- Чувам как къркори стомахът ти.

Гавриел се засмя, но й кимна, взе ябълката и я избърса в ръкава на светлия си жакет.

- Така си е.

Елида можеше да се закълне, че тъмната фигура в дъното на уличката се скова. Тя не й обърна внимание.

Гавриел отхапа от ябълката и кучешките му зъби просветнаха. Бащата на Едион Ашривер - приликата беше неоспорима, макар че се ограничаваше само до външния вид. През броените дни, които прекара с Едион, установи, че е точната противоположност на любезния, грижовен елф до нея.

След като Астерин и Веста ги оставиха на кораба, с който пристигнаха дотук, Елида се зачуди дали не е допуснала грешка, тръгвайки на път с трима безсмъртни елфи. Дали нямаше да я стъпчат като хлебарка.

Гавриел обаче се отнасяше мило с нея още от самото начало - следеше дали се е

нахранила, проверяваше дали има достатъчно одеяла в студените нощи и я учеше да язди конете, които бяха купили, защото дори глезенът й да беше здрав, нямаше начин да смогва на темпото им пеша. А в случаите, когато се налагаше да водят конете през неравни терени, Гавриел поддържаше крака й с магията си, нежна като топъл летен бриз до кожата й.

На Лоркан вече не го позволяваше.

Никога нямаше да забрави как Лоркан пълзи по корем след Майев, когато кралицата прекъсна кръвната му клетва. Как пълзи след Майев като отритнат любовник, като пребито куче, отчаяно за мъничка ласка от господаря си. Елин пострада жестоко, след като самият той предаде местоположението им на Майев, и въпреки всичко опита да я последва. През пясъка, все още напоен с кръвта на Елин.

Гавриел изяде половината ябълка и предложи другата на Елида.

- И ти трябва да хапнеш.

Тя погледна сините петна под очите на Гавриел. Несъмнено и под нейните имаше такива. Поне цикълът й дойде миналия месец, напук на изнурителния поход, изгорил всички хранителни запаси в тялото й.

Крайно унизителна случка. Да обясни на трима воини, вече надушили кръвта й, че се нуждае от санитарни материали. И да спира по-често.

Не им сподели за режещите болки в корема, гърба и бедрата си. Продължи да язди, свела глава. Знаеше, че ще спрат заради нея. Дори Роуан би спрял, за да й позволи да си почине. Но при всяко спиране Елида виждаше желязната кутия. Чуваше плясъка на камшика, лъснал от кръв. И писъците на Елин.

Предала се беше, за да не вземат Елида. Дори не се бе поколебала.

Именно тази мисъл не позволяваше на Елида да слезе от кобилата си. Гаврил и Роуан я улесниха с чистите парчета плат, очевидно откъснати от собствените им ризи. Дори нямаше представа кога са успели да ги разкъсат.

Елида отхапа от ябълката, наслаждавайки се на сладката й тръпчивост. Роуан остави няколко монети от привършващите им пари на един пън до градината, за да плати за взетите плодове.

Скоро щеше да им се наложи да крадат храната си. Или да продадат конете.

Иззад затворените прозорци етаж по-нагоре се разнесе приглушено блъскане, съпроводено от мъжки викове.

- Според теб ще ни провърви ли този път? - попита тихо Елида.

Гавриел вдигна поглед към сините кепенци с красива резба.

- Надявам се.