Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

Тафт проговори зад мен.

— Засега ще оставя настрана този малък инцидент — каза той на Рейес. После пристъпи още по-близо до него. — Но ако някога…

— Тафт!

Тъй като и така бяхме малко изнервени, всички в бара подскочиха, когато чичо Боб извика на колегата си. Включително Тафт. Чичо Боб заобиколи един паднал стол и улови Тафт за ръката, за да го издърпа настрани от Рейес. Той не знаеше какъв точно бе Рейес, но знаеше достатъчно, за да стои далеч от него, освен ако няма друг избор.

— Защо не започнеш да разпитваш наоколо, да видиш дали има някакъв читав свидетел на случилото се?

Неохотно, Тафт кимна и се отдръпна, за да разпита групичка, свряна в сепарето в ъгъла. Изглеждаха ужасени.

Отвън прозвучаха сирени и изведнъж барът се напълни с полицаи. Потърках лице с върховете на пръстите си. Баща ми щеше да ме убие. Това беше много зле за бизнеса.

— А ти! — Чичо Боб, или Чибо, както беше известен в някои форуми за възрастни благодарение на мен, ме посочи и каза: — Дори не си помисляй да си тръгваш.

Посочих към себе си.

— Аз? Нищо не съм направила. Куки го започна.

Куки ахна.

Чибо ме стрелна с буреносен поглед.

Тафт хвърли поглед през рамо и поклати глава.

А Рейес се облегна на бара, кръстоса ръце на гърдите си и ме загледа изпод безумно дългите си мигли. Мъжете и техните проклети мигли. Толкова беше нечестно. Също като прекалено високите цени на дизайнерските обувки. Или световния глад.

Пристъпих до него, цупейки се като хлапе, което са изпратили да стои в ъгъла, и се облегнах на бара. Не беше за да се опитам да бъда близо до Куки. Тя беше заобиколена от напомпани с адреналин старши полицаи. Лицето ми щеше да целуне пода, преди да успея да кажа „Хей, Кук. Как беше?“

Напипах магнетофона, който носех в джоба си, и забелязах, че Дъф беше изчезнал. Не че можех да го виня. Все пак някой отплеснал се куршум можеше да го нарани. Възможно най-равнодушно, хванах ръката на Рейес и я отворих. Той ми позволи, следейки внимателно всяко мое движение. Ожулване, което беше отчасти рана и отчасти изгорено бележеше дланта и пръстите му. Куршумът бе продължил хода си, след като времето се бе възстановило. Така трябваше. Такава енергия не изчезва само защото на мен ми се иска и макар че Рейес оздравяваше бързо, той не беше брониран.

— Рейес, толкова съжалявам — казах свивайки се, за да скрия лицето си. Напоследък му причинявах толкова много болка, че петдесеткалибров куршум в гърдите не беше най-малкото. Петдесеткалибров куршум, който беше предназначен за мен.

— Колко съжаляваш? — попита той и гласът му изведнъж прозвуча дрезгаво.

Пуснах ръката му и прочистих гърлото си. Въпреки всичко, Рейес все още беше основният ми заподозрян в случай с палеж. Трябваше да го помня.

— Какво правиш тук всъщност?

Той отново прибра ръката си до гърдите.

— Просто минавах. Видях суматохата и се досетих, че си замесена.

— Хей, държах нещата под контрол.

— Видях… Искаш ли да си вървя?

Исках, но само защото присъствието му караше всяка молекула в тялото ми да трепери. И не исках, но само защото да го имам тук бе като да се топля на слънчева светлина. Наистина секси слънце, което не беше толкова жълто, колкото тъмно, страстно бронзово. Но пак имах работа за вършене. И много за обясняване.

— Не можеш да си тръгнеш сега. Има действащо разследване, ако си забравил.

— Не те попитах това.

Гледах как чичо Боб помага на Куки да седне на един стол.

— Да.

— Тогава го кажи.

Вирнах брадичка, заемайки предизвикателна поза заради него.

— Искам да си вървиш.

Бавна усмивка се разпростря по лицето му. Той се приближи и се наведе, за да прошепне в ухото ми:

— Трябва да го мислиш.

Затворих очи, опитвайки се да спра прилива на похот, който се изливаше между краката ми. Взаимоотношенията ни доста приличаха на бельо в сушилня, без кърпа за контрол на статичното електричество. В една минута се носехме през живота, весели и безгрижни. В следващата минута бяхме свързани в чатала.

Разтърсена, казах:

— Все още ми дължиш един милион долара. — Бях му представила сметката за това, че доказах невинността му и го освободих от затвора. Още не беше платил. Не можех да си представя защо.

— Мда, надявах се, че може да се договорим за това. Лихвата е убийствена. По колко начисляваш?

— Триста осемдесет и седем процента.

— Това етично ли е?

— Толкова етично, колкото да се срещам със сина на Сатаната.

Огледах все още присъстващите в бара клиенти, малко изненадана да открия, че Джесика и компанията й са още тук. После осъзнах защо. Очите й бяха залепени за чатала на Рейес. Приятелките й бяха малко по-дискретни, но докато оглеждаха всяка чувствена сянка между мускулите на Рейес, израженията им варираха между възхита и сурова похот.