Даринда Джонс - Петият гроб отвъд светлината

— Куки! — извиках, докато се плъзвах към нея.

Но преди да успея да направя нещо, Тайдуел се хвърли през масата и сграбчи китката на Куки. Блъсна я отгоре ми и тримата политнахме. Остро изпукване раздра въздуха.

Светът забави ход в момента, в който звукът от изстрела достигна до мен. Тогава осъзнах, че хващайки Куки, Тайдуел бе извил пистолета право към мен, натискайки спусъка.

Естествено.

Къде другаде би могъл да е насочен?

Но когато светът забави ход, аз също забавих движението си и видях как куршумът изскача от дулото на броени сантиметри от мен, с кълбо огън зад него. Отправи се право към гърдите ми, докато се отдръпвах назад.

Времето обаче беше различно. Гравитацията не работеше по нормалния си начин. Законите на физиката бяха нарушени. Докато куршумът се промъкваше напред, се опитах да преместя тежестта си встрани от траекторията на движещия се към мен снаряд. Но изглежда само се опитах… Всъщност единствено се взирах в него.

С периферното си зрение можех да видя зараждащата се паника в лицата на много от клиентите. Някои бяха насред вдигане на ръка, за да залегнат и да се прикрият. Някои все още не осъзнаваха случващото се, гледайки само с бегла тревога. А някои, предимно ченгета, вече скачаха към нас с напрегнати лица — тренировката им си казваше своето…

Куршумът продължаваше да се придвижва, сантиметър по сантиметър, а въздухът зад него се гънеше от триенето. Трябваше ми повече време. Време да измисля какво да правя. Време да измисля как да избегна куршума. Буквално. Чувствайки се сякаш плувам в цимент, паднах обратно на посоката, от която идвах, притискайки рамото на Куки. Бързо… Но не достатъчно бързо. Ако светът се задействаше сега, куршумът щеше да проникне в лявата страна на гърдите ми, точно под ключицата. А за съжаление никога не успявах да забавя времето за много дълго. То намираше начин да отскочи обратно като гумен ластик, точно когато най-малко го очаквах.

Звукът прескочи напред като по надраскана грамофонна плоча и точно когато усетих, че захватът ми се изплъзва, а куршумът напредва с един ценен инч твърде бързо, за да го проследят очите ми, една ръка, голяма и мъжествена, се обви около оловото и го издърпа от пътя ми. Още една ръка се плъзна зад врата ми и Рейес Алекзандър Фароу хвана куршума, издърпвайки ме в обятията си.

Бяха красиви обятия. Предмишници, покрити със сухожилия и жили. Бицепси, изваяни с хълмове и вдлъбнатини от добре изразени мускули. Рамене, широки и мощни изпод тениската с цвят каки.

Погледът ми се отправи нагоре, докато не съгледах лицето на ангела. Или на падналия ангел. Или, така де, синът на падналия ангел. Бащата на Рейес бе обществен враг номер едно, първият и най-красив ангел, който паднал от рая — Луцифер. А Рейес бе създаден в ада, буквално изкован в огньовете на греха. Което би обяснило чара му.

Тъмните му очи проблеснаха с хумор, когато попита:

— Пак ли?

Моят рицар в блестящи доспехи. Някой ден щях да съм способна сама да си спася задника и тогава нямаше да съм задължена на хората. Хора като сина на Сатаната.

Борех се с примитивните желания на тялото си, както всеки път, когато Рейес бе наблизо, и казах възможно най-равнодушно:

— Държах всичко под контрол.

Злобна усмивка, вероятно тази, която бе наследил от злия си баща, се разпростря по лицето му и открих, че за втори път тази вечер се опитвам да не точа лиги. Той се огледа сред заобикалящия ни хаос.

— Мда, виждам. Какво прави тя с езика си?

Откъснах поглед от него и погледнах към Куки. Лицето й беше замръзнало в ужас, чертите — изкривени, а езикът й се подаваше измежду зъбите.

— О, боже мой. Дали камерата на телефона ми ще работи? Трябва да запечатам този момент. — Можех да я изнудвам с години с такава снимка.

Той се засмя, дълбок, плътен звук, който изпрати тръпки по гръбнака ми.

— Не мисля така.

— Проклятие, такава снимка трябва да има. — Погледнах обратно към него и безумно дългите му мигли. — Този куршум се движеше доста бързо — казах. — Какво ще стане с ръката ти, когато времето се забърза?

Погледът му се спусна към устата ми и се задържа там за дълго, преди да каже:

— Най-вероятно ще се вреже в мен.

Не очаквах такъв откровен отговор.

Появи се трапчинка.

— Не бой се, Дъч. Бил съм и по-зле.

Така беше. Много по-зле. Но кога ли щеше да е твърде много? Защо трябваше да понася каквато и да било болка заради мен? Заради затруднение, в което сама се бях вкарала?