Майкл Скотт - 13-те светини

По време на дългогодишната си служба като полицейски офицер Тони Фулър се бе сблъсквал с множество случаи, в които бе изпитвал ужас — първата му нощ преминала в обход на участъка, първия път когато се изправи срещу въоръжен нападател, първия път когато застана на мястото където бе извършено убийство, първият път когато се взря в безмилостните очи на убиец. Но с времето ужасът се притъпи и напоследък той усещаше само яростта и мъката на жертвите. Тази ярост го караше да преследва хората на злото, каквато бе Милър, която убиваше и осакатяваше хора без никакво угризение. През последните няколко години Фулър откри, че е способен да отвръща на ударите на тези хора, без да се колебае и да се отнася към тях също толкова безжалостно, както те се отнасяха със своите жертви.

Но сега Тони Фулър почувства страх — студеният, опустошаващ страх, който изпитва здравомислещият човек, когато се изправи пред нещо свръхестествено. Той тъкмо се извръщаше от прозореца и се обръщаше с лице към Виктория Хийт, когато на улицата, точно пред прозореца, разцъфна светлина. Стъклото избухна и се разлетя из стаята. Фулър не усети болка, само някакъв ужасен звук и горещина, последвани от абсолютна тишина. Той зърна бегло миниатюрната шарка, изпъстрена с червени петна, която се появи на бялата блуза на Виктория Хийт… гледай ти, той не можеше да си спомни дали имаше нещо подобно. После такъв рисунък изникна и на лицето й… кървави валма от разкъсана плът. Той гледаше как тя пада на земята… а после дойдоха болката и шумът.

Вивиен се свиваше и потръпваше при всеки трясък на гръмотевиците и всяко проблясване на светкавиците. Стаята бе потънала в мрак, но бялата светлина очертаваше фигурата на Ахриман Саурин на фона на прозореца, бялата му плът. В далечината се чуваха писъци и взривове, а полето пред къщата бе изпъстрено с огньове.

— Колко е часът? — попита потресен Ахриман.

— Пет, шест… Не знам точно… — тя седеше близо до него и усещаше студа, който тялото му излъчваше.

— Прилича на здрачаване — каза той разсеяно. — Не може да е нормално здрачаване.

— Не знам. Усещам бръмченето на светините под нас, как пълнят Астрала със светлина. Не, не мога да го видя — там съм като сляпа.

Ахриман наблюдаваше как една от внимателно приготвените погребални клади в далечината избухна в пламъци, а дълги ивици светлина се издигаха над напоените с бензин дърва. От нея се разбягваха горящи фигури. Той обърна гръб на прозореца и хвана ръката на Вивиен.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да си послужим със светините веднага!

— Но две липсват…

— Нямаме избор! — каза твърдо той. — Единадесет от тринадесетте са при нас. Ако успеем да счупим ключалките, тогава може би Демонският род ще успее да си пробие път дотук.

— Твърде е рисковано — поколеба се Вивиен. — Това не е нормална буря. Някой… някой с голяма мощ… я е повикал. А тази магия, магията на стихиите, е една от най-старите в света. Нещо е там отвън, нещо старо.

— Много отдавна го чакам. — Светкавиците обляха лицето му със светлини и сенки. — Огньовете ще горят, докато вземат и последните Пазители, а хората, приготвени за жертвоприношенията, бягат. Никога отново няма да ни падне такъв случай. Сега ще използвам светините!

Вивиен наведе глава. И защото го обичаше, тя мушна ръка в ръката на Ахриман Саурин и го последва надолу по стълбите.

Остави се да я положи върху пентаграма в средата между светините.

И си позволи да се наслади на последната му целувка, преди той да разреже тялото й и да обели кожата й.

— По дяволите, какво си въобразява той, какви ги върши? — гласът на Сара звучеше остро и пронизително. — Прилича на бойно поле!

Оуен не я слушаше. Очите му бяха вперени във фермата пред тях. Стиснал здраво меча в двете си ръце, той се почувства уверен и сигурен. Долавяше гърмежите и светкавиците, чийто грохот се носеше над селото — и само над него. Полята надолу бяха плувнали от проливния порой, но ефектът беше странно ограничен и въпреки че те се намираха на по-малко от двеста ярда оттам, при тях изобщо не валеше.

Оуен вървеше предпазливо и наистина усещаше присъствието на светините, които изпълваха въздуха наоколо с бръмчене. Чуваше се шепот, почти оформен в думи, късчета от нещо като песен, но неясни, смътни и безплътни. Но той знаеше, че те зовяха, зовяха, зовяха… Светините бяха живи — хванати в капан, те изпитваха болка.

— Те са тук! — каза той. — Погребани са под земята.