Майкл Скотт - 13-те светини

— Знаеш ли какъв ден сме днес? — измърмори той.

— Тридесет и първи октомври, денят на Вси светии.

Ахриман Саурин поклати глава.

— Това е последният ден на съвременната епоха. Скоро този свят ще ми принадлежи!

Амвросий вдигна рога към устните си.

Той познаваше всички светини — имената им се бяха променяли през годините, но той знаеше всички… всъщност, той бе избирал всяко едно име. В едни по-невинни времена, с по-невинни мотиви това бяха чудновати предмети за користна печалба, невинни предмети, но сега бяха изпълнени с ужасна мощ.

Бяха създадени да творят добро, но през различните епохи винаги злото ги бе докосвало и опетнявало. Мечът на Дирнуин бе използван, за да убива, Ножът на Конника бе използван, за да ранява, Копието на печалния гръм бе използвано, за да осакатява, а Червеното наметало бе използвано от палачи и инквизитори, за да всява ужас.

Не беше вярно, че самите предмети са зли. Те просто бяха силни, а мощта им привличаше любопитните и много от онези, които се отправяха по пътеката на откривателството, в крайна сметка биваха съблазнявани от привличащата сила на злото.

Амвросий въртеше рога във възлестите си ръце.

Той бе използвал Рога на Бран, за да призове петте елемента. Преди това хората го бяха използвали, за да посрещнат идващата пролет или за да отпъждат някоя твърде сурова зима.

Сега Амвросий щеше да го използва, за да убие.

Скоро множество животи щяха да бъдат погубени. Стотици, а може би и хиляди. Той би могъл да даде някакъв смисъл на тази истина като каже, че тези хора ще са дали живота си, за да спасят милиони други.

Старецът наведе глава. Ако можеше да плаче, той щеше да ги оплаква, но той отдавна бе забравил как се ридае. Вместо това, погледна към Рога на Бран, докато го въртеше в ръцете си, като се наслаждаваше на тези последни няколко минути от — устните му се свиха при тази мисъл — спокойствието пред бурята.

Някога рогът беше носил друго име, но Амвросий не можеше да си спомни какво бе то. Той го купи от един египтянин… или грък… не, купи го от един нубийски търговец, който продаваше гравирани кости. Амвросий се усмихна, като си спомни това. Беше се случило преди две хиляди години, а споменът за онзи ден беше все така свеж, сякаш бе станало преди миг. Той все още можеше да усети миризмата на пот, идваща от мъжа, странния аромат на екзотични подправки, който се полепи по кожата му, отчетливата воня на камили, която обля богато украсената му одежда.

Амвросий просто се бе любувал на ловния рог, който сам по себе си беше уникален и красив предмет с майсторска изработка, достатъчно необикновен, за да може да му поиска добра цена. В град Тир имаше един търговец-грък, който страстно се увличаше от резбарство върху кост — щеше да го купи, особено ако Йосия му подхвърлеше някаква подходяща необикновена история. Той бе имал намерението да запознае Йешуа с гърка по време на обратното пътуване от Калаената земя, въпреки че щеше да се наложи да наблюдава търговеца, който обичаше компанията на момчета… и все пак като се замисли, той си спомни, че гъркът предпочиташе красивите момчета, а никой никога не бе наричал Йешуа „красив“.

Но Йешуа взе рога заедно с други стоки и вдъхна във всяка от тях древна магия. Той ги превърна в това, което те представляваха днес — Тринадесетте светини.

А днес Йешуа бе почитан като Господ или като Божия син.

Йосия не беше сигурен дали Йешуа е бог. Естествено, той беше нещо повече от човек. И все пак, по онова време в света имаше магия, древна магия, могъща магия.

Бяха времена на чудеса.

В днешните модерни времена имаше малко чудеса и може би това не беше толкова лошо.

Амвросий повдигна рога до устните си, пое дълбоко дъх и го наду.

По-късно в един вестник нарекоха случилото се „аномална буря“.

В друг написаха, че това е бурята на века.

Но онези, които бяха там, онези, които оживяха след нея, щяха да твърдят, че беше свръхестествена, защото мрачният пейзаж, който сияеше в красиво златисто и румено, изведнъж за части от секундата, се промени като в театър.

За разлика от обикновения тътен на гръмотевиците, който предхожда бурята, се чу нисък, глух звук… почти като от тръба… или от рог.

Облаци бързо се събраха по небето, извираха от юг и запад, прииждаха над планините като търкалящи се камъни. Сенките се надпреварваха по земята, смразявайки всичко, до което се докосваха, огромни капки леден дъжд плискаха върху сухата земя, подскачаха по кожените тенти и навесите над сергиите и лавките. В един глас посетителите на фестивала изпъшкаха високо — всички очакваха една хубава тиха вечер.