Майкл Скотт - 13-те светини

Сара не го попита откъде знае. Тя усещаше загубата на меча все едно й липсва крайник. Докато държеше оръжието в ръка, се чувстваше толкова уверена, така сигурна… но сега… сега вече не знаеше какво точно чувства.

Фермата беше потънала в мрак и никаква светлина не идваше отвътре. Двамата минаха през покрития с камъни вътрешен двор като се криеха в сенките и се оглеждаха за отворен прозорец, но къщата беше здраво заключена и долните прозорци бяха закрити от тежки завеси. Направиха пълен кръг около къщата и се върнаха при кухненската врата.

Грохотът на гръмотевиците и светкавиците беше спрял да ечи над селото и в стихналия въздух се носеха писъците на ранените. Отвсякъде пищяха аларми на коли и къщи и смрадта на горчивия дим беше заменила парливата миризма на озон във въздуха.

Въздухът миришеше на изгоряло месо.

Оуен се протегна и докосна дръжката на вратата. Зелен огън изпращя и той дръпна ръката си като викна от болка. В мрака се видяха мехурите, които се издуваха по пръстите му.

— Амвросий каза, че мястото ще се пази от нечовешки пазители — напомни му Сара. — Един вид магическа защита.

Като хвана меча в лявата ръка, Оуен се протегна и натисна със счупения му край вратата. Зелени огънчета затанцуваха над острието, което сякаш оживя в студена бяла светлина. После светлината бликна извън меча и се втурна към вратата като я очерта с бял ажурен контур. Стъклото избухна и дръжката се покри с мехури, а металът потече надолу по издраното дърво. Сара хвана Оуен за ръката и го задърпа навън, докато вратата падаше с трясък, а металът на пантите се стичаше на локви по плочките на кухненския под.

— Имам чувството, че те знаят, че ние сме тук.

Седнал чисто гол в центъра на идеалния кръг, Ахриман лека-полека се отваряше за силата на светините, като най-напред всмукваше струйка сила и я оставяше да се стече в плътта му, да се слегне в костите му. Картини трепкаха и се въртяха пред затворените му очи. Силата от горящите отвън огньове нахлуваше в него, последните капчици живот на истинските Пазители се носеха из въздуха в талази дим и го докосваха.

Той не забелязваше двамата на горния етаж. Беше се вглъбил в ритуала, за който се упражняваше от десет години насам всеки ден, но този път го извършваше наистина.

Ръцете на Ахриман Саурин се движеха по пода, като избутваха назад светлите прашинки пръст, за да открият металната врата в пода. Вратата беше кръгла, изработена от стар метал, прихваната с огромни нитове с квадратни глави, забити в рамка от масивни, грапави каменни блокове. В покритата с ръждиви петна порта имаше тринадесет грамадни ключалки. Иззад дупките на ключалките потрепваха нечии очертания. Преди две хиляди години Йешуа бе осъдил на изгнание Демонския род и бе запечатал портата. Йешуа и неговият свят отдавна си бяха отишли, но демоните останаха.

Ахриман Саурин посегна към първата кожена кутия.

Дебел сноп студена бяла светлина бликна от нея и го заслепи, като изпълни стаята с миризмите на хиляда чистокръвни коня. Той бръкна вътре, повдигна Оглавника на Клино Ейдин и остави кожата да се надипли навън — богатата кожа съскаше и шепнеше тихо. Той вдигна първата светиня — мракът се спусна над светлината в Астрала — и започна да разкъсва на парчета древната материя като я разрушаваше.

Безплътен ключ се появи в най-горната ключалка и се превъртя със стържещо щракване.

В своята зелена пещера Амвросий се олюля и притисна ръка към гърдите си. Сякаш нещо го прониза. Току-що бе унищожена една от светините. Той не можеше да направи нищо друго освен да чака… и да слуша писъците на умиращите и ранените.

— Побързай — прошепна той на изгубения език от своята младост. — Побързай!

Сара стоеше пред стълбите и гледаше нагоре в мрака. Беше замръзнала — от стените струеше силен мраз — и искаше да се обърне и да избяга, но знаеше, че не бива. Къщата беше безмълвна и празна. В дървото над портата бяха издълбани тайни символи, а первазите на прозорците бяха гравирани със странни рисунки.

Чувстваше някакво почти непреодолимо желание да протегне ръка и да я прокара по очертанията на една от криволичещите шарки и вече почти се беше пресегнала, когато Оуен докосна ръката й с плоската страна на меча. Допирът на студения метал отново я накара да застане нащрек и тя разбра, че е била хипнотизирана от виещата се келтска спирала и я е проследила до несъществуващия й център.

— Още няколко от Пазителите на Мъжа от Мрака — каза Оуен, — създадени да примамват в клопката.