Майкл Скотт - 13-те светини

Откакто взе меча той се промени — неусетни, почти неуловими изменения не само в стойката, но и в начина му на действие. Той изглеждаше по-висок, кожата на бузите му се опъна и подчерта скулите, действията му придобиха категорична увереност. Като си спомни как се чувстваше самата тя, Сара откри, че му завижда. Тя си искаше меча — нейния меч!

— Тук долу — каза Оуен и се протегна да докосне дръжката на вратата на мазето с крайчеца на Счупения меч. Рамката на вратата сякаш оживя, появи се огнена рисунка, която изгори дървото и заличи знаците.

— Мисля, че не трябва да… — започна Сара.

— Те са тук долу! — повтори Оуен. Мечът потрепваше в ръцете му и вибрираше леко, докато той натисна вратата. Тя се изплъзна от пантите си и изтрака надолу по стъпалата.

Ахриман беше глух за останалия свят.

Той беше изцяло погълнат от ритуала, с който прехвърляше енергията от светините, умножена сега от горящата плът на Пазителите, върху ключалките на металната врата.

Ръцете му опипваха на сляпо за втората кутия. Намери я и я отвори.

И още веднъж бялата светлина бликна нагоре, но почти моментално угасна, когато големите длани на Ахриман се спуснаха над нея. Пиалата на Ригенид, която се изпълваше постепенно с тъмна кръв, се набръчка под мощния му захват и пръсна по голото му тяло виненочервени капчици. Ахриман огъваше и усукваше в пръстите си Подноса на Ригенид — втората част от двойката светини, докато най-накрая го разкъса с трясък на четири парчета.

Формата на втория ключ се очерта и той се превъртя в ключалката. Нещо удари металната врата — един-единствен удар отдолу, с дълбок и ечащ звук, който отекна из малкото помещение.

Миризмата в долния край на стълбите беше неописуема. Стара, отдавна изхвърлена едра ферментирала нечистотия висеше във въздуха като твърда миазма. Сара и Оуен знаеха, че това е тяло — или тела — и двамата изведнъж се зарадваха, че няма светлина. Оуен тръгна напред, а Сара сложи ръка на рамото му. Той усети как неуловим полъх на вятър сякаш го притисна. Чувстваше как силата на светините минава покрай него, а дрехите му натежават и дразнят кожата му там, където се допират до тялото. Въздухът сякаш се сгъсти, стана като супа и всяко вдишване му струваше голямо усилие, а влагата в очите, устата и гърлото му започна да се изпарява и да ги изсушава, докато той не се почувства, като че ли вдишва пясък.

И тогава изведнъж Счупеният меч проблесна и изгори спарения въздух, а синкаво бялата светлина окъпа грубите сенки на коридора и освети точно пред него дървената врата с железни нитове.

Оуен се спусна напред с дивашка усмивка.

Пет ключалки вече бяха счупени.

Ахриман се съсредоточи, за да отвори шестия печат, но блъскането на демоните стана страшно — шумът беше оглушителен, докато те чукаха по метала, виеха и пищяха зловещо, разтърсваха вратата на пантите й и му пречеха да се концентрира. През отворите се показваха криви животински нокти и вратата вече видимо се беше огънала, а металът се издуваше на местата, където ключалките бяха отворени.

Мъжът от Мрака бе изтощен.

Невероятното усилие на волята му го изцеждаше, изпиваше енергията на тялото му, а тайната секретна формула, която трябваше да поддържа отчетлива и ясна, започваше да се променя и да се замъглява в главата му. Той разбираше, че Демонският род неистово се опитва да отвори вратата и че древният метал се тресе в каменната си рамка… но в същото време осъзнаваше, че не бива да обръща внимание на нищо. Всяко отклоняване на трудно задържаното внимание щеше да е фатално, защото Ахриман знаеше, че смъртта не е краят и така близо до царството на демоните има хиляди възможности духът му да бъде изсмукан в това място и да страда цяла вечност в мъки.

Като хвана шестата светиня в ръце — Точилото на Тудуал Тудглид, той го стисна силно. Древният гранит трябваше да изщрака и да избухне, но не стана нищо. Наведен напред, Ахриман пристисна лявата си ръка, с обърната надолу длан, върху тресящата се метална врата.

— Дайте ми сила! — помоли се той. — Дайте ми сила!

Шумът и движението от другата страна на вратата секнаха… и тогава изведнъж отговорът нахлу в ръката му.

Амвросий умираше. В този миг вече го знаеше със сигурност. Всяка една светиня, която Мъжът от Мрака унищожаваше, убиваше по малко едноокия старец. По устните му имаше кръв и в окото му се виждаше плетеница от капиляри. Той усети разрушението на петте светини като физически удари, видя как сенките поглъщат светлината и за пръв път от две хиляди години почувства ужасяващата безнадеждност на истинската загуба. Значи всичко е било напразно, купищата смърт, които пося, и на това отгоре вероятно Сара и Оуен също вече бяха мъртви.