Майкл Скотт - 13-те светини

— Оуен, рогът е в тебе, но можеш ли да управляваш това, което става, когато го надуеш? Бриджит Дейвис можеше да го прави. Ти не можеш да сториш нищо с рога, но би могъл да сътвориш чудеса с меча, защото си кръвен роднина на Джудит Уокър, а тя беше потомка на истинските Пазители. И нека ти кажа още нещо, Оуен Уокър. Ако в къщата се изправиш срещу Мъжа от Мрака, знай, че именно ти трябва да застанеш срещу него със своята светиня в ръка, с меча. Това ще бъде единствената възможност, която ще имаш, защото и той също е Пазител.

— А какво ще стане със Сара?

— Би било по-добре Сара да не се изправя срещу Мъжа от Мрака — каза меко Амвросий и хвърли поглед към младата жена. — Най-добре е да дадеш меча на Оуен.

Сара погледна меча в ръцете си. Дори самата мисъл да го подаде на Оуен я накара да се облее в студена пот. Амвросий развеселено поклати глава и изведнъж, без предупреждение, се протегна и изтръгна меча от ръцете на Сара. Синьо-зелени пламъци затанцуваха по острието, като съскаха и фучаха подобно на вбесена котка. Той пъхна меча в ръцете на Оуен.

— Ако обстоятелствата бяха различни, бих ви разказал неговата история и за силите, които има…

Сара се измъчваше сякаш току-що бе загубила много близък човек. Беше съкрушена, но заедно с това непрестанният натиск, който усещаше в слепоочията си през последните няколко дни, изведнъж изчезна и я остави малко объркана и замаяна.

За разлика от нея, Оуен почувства как потреперва от първичната сила, която се стича през меча в него, щипе ръцете му и се утаява в гърдите и още по-надолу, някъде в корема му. Струваше му се почти естествено да държи меча високо в двете си ръце, а счупеното острие да сочи през зеления навес право към слънцето. Натъртванията избледняха, порязаните места оздравяха, а къдравата му коса изведнъж се изви в обратна посока и разцъфна около него като шлем, който блещука и лекичко пращи.

Амвросий вдигна рога от мястото, където Оуен го остави. Бяла светлина се изви като спирала покрай отвора за свирене.

— Ще го взема с мен и той ще помогне.

Оуен наведе меча и погледна Амвросий. Зелените му очи бяха твърди и хладни.

— Не съм съгласен с това, което искаш да направиш!

— Тогава ми подскажи друга възможност — иронично отвърна Амвросий.

Оуен се направи, че не го чува.

— Кажи ми как възнамеряваш да хвърлиш хората в такъв непреодолим страх, че да си тръгнат?

— Няма да го правя — каза просто Амвросий.

— Ще умрат хора! — възрази Сара.

— Рано или късно всички ще умрем.

Ахриман тъкмо пъхаше ключа в ключалката, когато Вивиен отвори вратата и почти го издърпа навътре. Той разочаровано видя, че тя е облечена в широката си роба и не си е дала труда да се съблече.

— Те са наблизо! — прошепна тя, а лицето й бе пребледняло.

— Кои? — попита той.

— Милър и мъжът! Наблизо са, съвсем наблизо! Усещам ги… някакви проблясъци, смътни образи и нищо друго, но всеки път чувствам, че са все по-близо до къщата. Мисля, че идват насам.

Ахриман енергично потри ръце и последва жената нагоре по стълбите до спалнята. В друг ден той би се възхитил на олюляването на бедрата й под тънката материя и би я погалил в знак на признателност, но не и днес. Днес той се нуждаеше от всяка капка енергия за предстоящия ритуал.

— Искаш ли да се свържа с полицията? — попита Вивиен.

Ахриман се засмя гръмогласно.

— Не! Надявах се, че те ще заловят Милър, но така даже е по-добре.

Вивиен застана на вратата и наблюдаваше как нейният господар съблича дрехите си така нетърпеливо, че копчетата излитаха с пукот.

— Струва ми се, че с тях има и трети човек — каза тихо тя.

Той спря и се обърна да я погледне.

— Трети човек ли?

— Не съм сигурна. Като че ли такъв е начинът, по който те трептят вътре и извън Астрала, а и самият Астрал е непроницаем и изкривен, така че е невъзможно не само да се премине през него, а и да се види ясно каквото и да било.

Ахриман седна на леглото, за да събуе панталоните си.

— Никой не би могъл да е с тях, те са чужденци в чужда за тях страна. Няма кой да им помогне. Те и двамата носят със себе си светини. Може би комбинацията от предметите ги екранира от нас.

— Може би… — каза Вивиен със съмнение в гласа.

Ахриман се изправи гол, разтвори широко ръцете си и мускулите му изпъкнаха, когато се протегна. После той се усмихна на Вивиен и й разреши да пристъпи в прегръдката му. Той я целуна по главата в един от много редките си жестове на обич.