Джанин Фрост - С единия крак в гроба

Пред очите ми причерня. Ръката, която протегнах, за да взема часовника, трепереше толкова силно, че на два пъти не успях. Сърцето заблъска в гърдите ми и ми се стори, че ще припадна. Познавах този часовник. Все пак — преди беше мой.

За всеки друг той бе просто стар часовник. Нищо особено, не беше скъпа марка, просто обикновен часовник, който можеше да принадлежи и на мъж, и на жена. Семплостта му бе нарочно търсена, за да не привлича вниманието, но часовникът имаше една екстра, която никак не бе стандартна. Ако се натиснеше едва забележимия бутон отстрани, се включваше пейджър. Пейджър, който ловеше сигнал само на къси разстояния и бе един-единствен в света. Веднъж този бутон ми бе спасил живота и последния път, когато зърнах часовника, бе, когато го свалих от китката си и го оставих върху бележката, с която се сбогувах с Боунс.

Ако бях отишла в Чикаго, щях да намеря часовника. Ако поне този път Дон не ме бе държал в неведение, щях да отида там. Аз, не Тейт. Боунс едва ли не ми бе оставил проклетия си телефонен номер. Пейджърът работеше само в радиус от около осем километра. Боунс е бил толкова близо, чакал е да види дали ще дойда и ще натисна бутона.

Стисках часовника толкова силно, че формата му се отбеляза върху кожата ми. Нямах представа как Боунс бе разбрал за Дани или за случилото се, но бе реагирал бързо. Просто аз не бях получила съобщението навреме.

Иронията ме разсмя. Така и ме намери Дон, на пода, смееща се с невесел смях. Изгледа ме предпазливо и остана край вратата.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво е толкова смешно?

— О, ти беше прав — казах задъхано. — Тук няма нищо. Но можеш да бъдеш спокоен за Дани Милтън. Имаш думата ми, този мъж е мъртъв.

— Знае ли се нещо повече за вампира? — попитах, докато се качвах в микробуса.

По принцип момчетата не ме вземаха от дома ми, освен ако някой от вампирите не продължеше да се навърта край местопрестъплението. Когато Тейт се обади да ми каже, че е на път към мен, аз се извиних на Ноа, с когото имахме уговорка за вечеря и се прибрах вкъщи. Поредната вечер с провалени планове. Не можех да разбера защо Ноа все още е с мен.

— Навярно е млад, може и да са двама — отвърна ми Тейт.

Откакто започнах да се срещам с Ноа, той се държеше сковано с мен. Нямах представа какво поражда това му поведение и му отвръщах със същото.

Не си проговорихме, докато не паркирахме пред един клуб. Въпреки силната музика долових множеството туптящи сърца вътре. Бяха много.

— Защо хората в клуба не са евакуирани?

— Липсва труп, шефе — отговори ми Купър. — Просто някой съобщил, че видял жена с кръв по врата. Жената е изчезнала. Дон не искаше да събужда подозренията на вампира, в случай че той все още е тук.

Купър бе надминал очакванията ми спрямо него. След онзи ужасяващ следобед в пещерата, той никога повече не оспори заповедите ми. Все още смяташе, че съм изрод, но това не ме притесняваше. Сега коментарите му звучаха така: „Ти си изрод, шефе. Хайде, хора, чухте кучката! Движение! Движение!“. Можеше да ме нарича както си иска, стига да показваше нужната отдаденост.

— Останалата част от отряда в готовност ли е?

Това бе най-неорганизираната операция, касаеща потенциален убиец, която някога бяхме предприемали. Момчетата дори не бяха добре екипирани. Навярно бяха решили, че е фалшива тревога, защото обадилият се в полицията звучал като пиян. Нямаше да е първата фалшива тревога, която получавахме. Нито петдесетата.

— Querida, нека просто да влезем вътре и да проверим какво става — нетърпеливо рече Хуан. — Ако всичко е наред, аз черпя.

Дадено. Без повече възражения си облякох палтото и заедно се отправихме към входа. Майската вечер не бе студена, но тренчкотът скриваше оръжията ми. Момчетата, както винаги, ме оставиха да вляза първа и още щом прекрачих прага, осъзнах, че влизам в капан.

— Изненада! — изкрещя Дениз.

Думата бе повторена от неколцина от екипа ми, както и от две дузини мъже, очевидно служители в мъжкия стриптийз клуб.

Замигах глуповато.

— Рожденият ми ден бе миналата седмица.

Дениз се разсмя.

— Знам, Кат! Затова и партито е изненада. Можеш да благодариш на Тейт, той планира фалшивата тревога, за да те докара тук.

Бях смаяна.

— Ноа тук ли е?

Дениз изсумтя.

— В стриптийз клуб? Не. Можеш да се обзаложиш, че и майка ти не съм поканила!

Самата мисъл за майка ми в мъжки стриптийз клуб ме накара да се засмея. Та тя щеше да избяга навън пищейки.

Тейт дойде до мен и леко ме целуна по бузата.