Джанин Фрост - С единия крак в гроба

Възнамерявах да си поговоря с родителите й. Години наред тренирах хипнотизиращия си поглед. Той не беше така могъщ като на вампир, но щях да опитам най-доброто, на което бях способна. Дениз заслужаваше щастлива сватба и щях да направя всичко възможно, за да й я осигуря. Какво можеше да се обърка? Те и без това нямаше как да се обявят по-категорично против сватбата, отколкото вече го правеха.

Настоях аз да платя цветята, фотографа и тортата. Младоженците щяха да се погрижат за останалите разходи. Дениз опита да откаже, но я изплаших с ножовете си и с лошото си предменструално настроение. В извънработното ми време двете обикаляхме да изберем роклята, премените на шаферките, цветята и поканите. Запознах се с Ранди едва четири дни преди сватбата. За мое егоистично облекчение той се местеше в нейната къща, а не тя в неговата. Дениз ми обясни, че той е независим софтуерен консултант — компютърен гений, и за него бе по-лесно да се премести, отколкото за нея, а тя си имаше работа с нормално работно време от девет до пет.

Дениз ме повика да им помогна с разтоварването на вещите на Ранди и когато той паркира камиона, нает от фирма за премествания, го видях за пръв път. Беше висок около метър и осемдесет и имаше светлокафява коса, носеше очила без рамки и бе слаб, но атлетичен. Беше красив, но най-много харесах очите му. Те засияваха, когато поглеждаше към Дениз.

След като я целуна, той протегна ръка и ме поздрави.

— Ти сигурно си Кат. Дениз не може да спре да говори за теб. Благодаря ти за помощта около сватбата.

Не обърнах внимание на ръката му и вместо да я стисна го прегърнах.

— Много се радвам, че най-накрая се запознахме! Не се притеснявай за помощта. Вероятно аз никога няма да се омъжа, затова ще изживея събитието чрез нея. Хайде да разтоварим багажа ти. Довечера е последната проба на Дениз и тя не бива да закъснява.

Ранди се покашля.

— Ъм, захарче, нали ми каза, че ще дойдат достатъчно хора да помогнат? Само ние тримата сме.

Дениз се разсмя.

— Не се тревожи. Кат е дете на фермери. Повярвай ми, двамата можем да си седнем и да я гледаме как работи, но няма да бъде учтиво.

Ранди ме измери със съмнение в погледа. Дениз бе спазила обещанието си и не му бе казала нищо за произхода ми. Той знаеше само, че работя за правителството.

Ранди ме последва отзад при каросерията на камиона.

— Сигурна ли си? Довечера ще се срещна с мой приятел, един от шаферите, и той предложи да помогне. Казах му, че не се налага, защото Дениз така бе казала, но мога да му се обадя. Нали не искаш да се седнеш?

— Ранди, много си мил, но не се притеснявай. Ще свършим за нула време.

Половин час по-късно Ранди зяпаше спретнато подредените си мебели в красивата двуетажна къща на Дениз. Понякога да бъдеш наполовина мъртъв не беше чак толкова гадно.

— Фермери? — попита той невярващо и ме погледна.

Усмихнах се.

— Фермери. Пето поколение.

— Да бе — каза той.

Дениз прикри кикотенето си.

— Върви да си вземеш душ — пришпорих я аз. — Трябва да тръгваме.

— Ранди, ти кога ще се прибереш довечера? Да вечеряме ли двете с Кат?

— Да. Ще се срещна с приятел, така че ще се забавя.

Прокашлях се с престорена заплаха.

— Добре де, отивам! — отстъпи тя.

— Благодаря ти за помощта — отново повтори Ранди. — Не само за преместването днес. Или за сватбата. Дениз ми разказа как винаги си до нея. Рядкост е да имаш такъв приятел.

Той ме погледна открито и разбрах защо Дениз изпитва такива чувства към него. В погледа му имаше нещо много почтено.

— Няма за какво. — Не казах нищо повече от това. Някак не беше нужно да го правя.

— Готова съм — изчурулика Дениз малко по-късно.

Прегърнах Ранди за довиждане.

— Чудесно е, че най-накрая се запознахме.

— Наистина е така. Грижи се за момичето ми!

— Ох, тя това и прави — увери го Дениз. — Грижи се.

Четири часа по-късно, след пробата на Дениз и след необезпокоявана — поне веднъж! — вечеря, я закарах вкъщи и се прибрах у дома. Наближаваше един часът през нощта. За мен беше направо рано да се прибирам.

Застинах, когато излязох от колата и усетих лекия заряд във въздуха. Нямаше необичайни звуци, само тези, издавани от хората в близките къщи, а и не усетих никого. Въпреки това протегнах ръце, за да опипам въздуха на алеята, сякаш той имаше форма. Беше едва доловима следа от нечовешко присъствие, но не бе достатъчно прясна, че източникът й все още да се навърта наблизо, ала все пак нещо беше идвало тук. Навярно просто някое същество бе минало оттук. Нямаше да е за първи път. Остатъчната енергия не ми се стори заплашителна. Когато дебнеха, за да убият, вампирите и тулите излъчваха съвсем различна енергия.