Джанин Фрост - С единия крак в гроба

Изсмях се нерадостно.

— Да живее? Готина идея. Ще пробвам.

— Кат, радвам се да те видя отново.

Дон звучеше учтиво, но съдейки по изражението му, предстоеше да ме вбеси. Беше първият ден след принудителното ми излизане в отпуск и всъщност се радвах да се върна на работа. Прекарах почивката си или в самообвинения за смъртта на Дейв, или тъжейки заради факта че завинаги бях загубила Боунс. В представите ми той все още бе в пещерата, чакайки, в случай че някога реша да се върна при него. За подобреното ми обоняние миризмата му бе толкова слаба, че на практика бе едва доловима. Боунс не бе стъпвал в пещерата от години.

Така че — да се върна в мелницата, където животът ми бе в постоянна опасност? Звучеше ми добре.

— Има нещо, което не знаеш — продължи Дон. — Реших да не ти се обаждам веднага, но вече е време да те информирам.

— За? — Кратка, леденостудена дума. — Какво реши да скрие от мен Ваша мъдра светлост?

Той се намръщи.

— Не ставай гадна. Взех решението си въз основа на информацията, с която разполагах тогава. Тъй като ти самата все още се бориш с последиците от взето грешно решение, не бива толкова прибързано да ми хвърляш обвинения.

Оох, той мина в защита. Това не бе добър знак.

— Добре, изплюй камъчето. Какво не знам?

— След като Дейв загина, разбираемо ти бе объркана. Затова и те пуснах в отпуск. Четири дена по-късно ми се обадиха от програмата за защита на свидетели. Дани Милтън е изчезнал.

— Какво? — Скочих и стоварих юмруци върху бюрото му. Листата върху него подскочиха. — Как можа да не ми кажеш? Заради това подсмърчащо лайно не убих Лазарус и вследствие на това умря Дейв!

Дон ме изгледа спокойно.

— Не ти казах именно заради начина, по който реагираш в момента. Дейв бе войник, преди да те срещне, Кат. Знаеше какви са рисковете. Не му отнемай това. Така ще го направиш по-малко мъж, отколкото бе.

— Запази си проповедта за неделя, отче — троснах се. — Има ли някакви новини за Дани? Намерили ли са тяло или нещо друго? Как, мамка му, е изчезнал четири дни след напускането ни на Охайо? Не беше ли настанен в обезопасено жилище, както ви инструктирах?

— Закарахме го със самолет до Чикаго и го оставихме в болница под охрана. Честно казано не знаем какво е станало. Тейт лично отиде на място след изчезването му. Не намери нищо. От тогава няма ни вест ни кост от Дани Милтън.

— Бил е вампир. — Отговорът ми бе изстрелян на мига. — Само вампир може да влезе и излезе така лесно, без да бъде забелязан от пазачите. Навярно е промил съзнанията им, така че да забравят, че са го виждали. Трябва да е оставена някаква следа на мястото. Вампирите винаги оставят — това е като визитната им картичка! Отивам в онази болница.

— Не, няма да ходиш. Мястото бе проверено и фотографирано, но не това е проблемът сега. Въпросът е дали Дани е все още жив и ако е така, дали застрашава нас. Има ли нещо, което да си казвала пред него, което може да бъде използвано срещу теб? Въпреки че изтрихме паметта му, съществува ли някакъв риск, за който да се сещаш?

Съзнанието ми бе прекалено завладяно от хитрия начин, по който Дани бе отмъкнат. Трябваше да има следа. Просто Тейт не я бе открил.

— Нека разгледам снимките. После ще помисля над проблема.

Той раздразнено изръмжа.

— Ще ти ги дам. Дори ще ти направя още една услуга. Всички предмети, конфискувани от мястото на престъплението, са тук в централата, до последното парче бинт. Ще наредя да ги отнесат в кабинета ти, за да си изгубиш времето, но когато свършиш, ще ми кажеш дали Дани може да разкрие нещо, което да ни застраши.

Изсумтях грубо.

— Ще го направя, Дон.

Трийсет минути по-късно разглеждах снимките от болничната стая. Дон беше прав. Всичко изглеждаше наред. Дори иглата на системата, измъкната от ръката на Дани, лежеше прилежно поставена на леглото, сякаш очакваше следващата вена, в която да бъде забита. Нямаше отпечатъци от стъпки, от пръсти, нямаше кръв, никакви телесни течности, дори чаршафите не бяха намачкани. И телепортиране не би било толкова прецизно. Може би това се бе случило. Може би Дани бе изпарен на място. Това направо си струваше да го кажа на Дон, само за да наблюдавам физиономията му.

След като в продължение на час прехвърлях снимките, пристъпих към личните и медицинските вещи, набутани в друга неголяма кутия. Чифт обувки, чиито подметки дори не бяха изтъркани. Дрехи, бельо, чорапи, пяна за бръснене (изцърках малко върху бюрото си — да, беше обикновена пяна за бръснене), памук, бинтове, игли за спринцовки с внимателно закрепени капачета, подплатени хартиени кърпички, часовник…