Джанин Фрост - С единия крак в гроба

— Тогава нареди на останалите от екипа да са в готовност, а ти ме последвай. Ще видим от какво тесто си замесен.

Той рязко кимна към мястото, където лежеше Дани, все още свил се заради шока.

— Ами той?

— Лекарите ще се погрижат за него. Прострелян е.

— Вампирите са стреляли по него? — изненада се Тейт.

По принцип вампирите не използваха огнестрелни оръжия. И защо им беше да го правят, зъбите им бяха много по-опасни.

— Не те, аз го прострелях. Да вървим, всяка секунда е важна.

Купър метна Дани на рамо и се отправи навън в светлината, без да коментира. Чух го да нарежда на войниците да останат, докато ние претърсваме пещерата за оцелели. През това време аз затворих очите на Дейв. Когато Купър се върна, насочих лъча на фенерчето пред себе си, за да могат да виждат къде вървят.

— Оттук.

Щом стигнахме мястото, където бях убила другите вампири, заговорих:

— Така, момчета, ще го кажа само веднъж. Вземете по един нож, грабвайте по един вампир и не ми пука дали ще ви се наложи да изсмучете кръвта от топките, но ще пиете от нея колкото е възможно повече. Човек може да изпие до половин литър кръв, преди тялото му механично да я изхвърли. Очаквам всеки от вас да изпие по половин литър, сега. Този, който уби Дейв, е мастер вампир и с всяка изминала минута тичешком се отдалечава с повече от километър и половина. Нямаме време да спорим за морал. Тези тела се съсухрят с всяка изминала секунда. Или сте в играта, или не.

Докато говорех, им дадох личен пример. Прерязах гърлото на трупа пред себе си и го захапах като питбул. Миг-два никой не помръдна. Вдигнах глава и ги изпепелих с изумруденозеления си поглед.

— Дали Дейв щеше да се скатае и да не отмъсти за всеки от вас само заради гнусливостта си?

Това свърши работа. Скоро в пещерата се разнесоха звуци на смучене и преглъщане. Имаше лош вкус, бързо се разлагаше, ала дори и след смъртта на вампирите, кръвта им даваше сила. След няколко големи глътки почувствах как промяната настъпва. В мига, в който кръвта започнала ми се струва не така отвратителна на вкус, треперейки захвърлих вампира настрана.

— Всички да спрат — наредих.

Подчиниха се с радост. Заради смесения ми произход бе нужно да изпия по-малко количество, докато кръвта започне да ми се струва вкусна. Тях обаче не ги грозеше опасност да се поддадат на нуждата да пият, както това се случваше с мен.

— Кат?

Тейт се протегна и ме докосна, но аз се отдръпнах. Пулсът му бумтеше в ушите ми и можех да надуша кръвта, потта и сълзите му. Това бе целта. Сега можех да подуша него, както и всички останали.

— Не ме докосвай. Изчакайте… — Свих ръце в юмруци. Като в мъгла си спомних как Боунс ме хвърли на леглото и ми попречи да прегриза гърлото му. Преодолей го, Котенце, ще отмине…

Няколко пъти поех дълбоко дъх и вече отново можех да мисля. Безпогрешно открих мястото, където бе лежал Лазарус, след като го прострелях. Дълбоко и дълго душих кръвта му, после я облизах и оставих миризмата да нахлуе в носа ми. Обърнах се към Тейт с мрачно задоволство.

— Надушвам следата му. Дай ми радиостанцията и ме последвайте с кола. Като спра да се движа, значи съм го пипнала. Ще видим какво знае.

— Кат… — Тейт загледа с почуда ръцете си и после огледа пещерата. Знаех, че долавя повече, отколкото някога въобще бе усещал със сетивата си. — Чувствам се…

— Знам. Да вървим.

Куршумите забавяха Лазарус, среброто бе отрова за вампирите. Той бе използвал силата си, за да се самоизлекува, ала тъй като още не се бе хранил, не тичаше толкова бързо, колкото умееше. Повечето от кръвта на Дейв се бе разляла по пода, вместо в устата му, а вампът бе офейкал сред дърветата, без да спира задруга закуска. Бях по-бърза от когато и да било и го настигах, миризмата му ми сочеше пътя като невидима следа. Пък и познавах тези гори. Тук ме бе обучавал Боунс. С лекота прескачах дупките и коренищата, в които се спъваше Лазарус, а спомените ме връхлитаха безмилостно. Почти чувах гласа му зад себе си, подигравателния му английски акцент:

Това ли е най-доброто, на което си способна, Котенце? Само това ли можеш да покажеш? Ако се движиш толкова бавно, ще свършиш като руменина по страните на някой вамп… Хайде де, Котенце! Това е битка на живот и смърт, не чаено парти!

Господи, колко го бях мразила тези първи няколко седмици! Но бих направила всичко, за да върна времето назад и отново да изживея онези моменти. Спомените ме принудиха да се затичам още по-бързо. Надушвах, че Лазарус е на около осем километра пред мен. Той все още не можеше да ме усети, защото вятърът духаше срещу мен, но скоро щеше да ме чуе. Надявах се, че се страхува. А ако не — скоро щеше да започне.