Джанин Фрост - С единия крак в гроба

Нещо в погледа ми трябва да е убедило вампира в непоколебимостта ми. Той рязко кимна на двама от потресените си лакеи. Те погледнаха за последен път приятелчето си, което бавно започваше да се спаружва, преди напълно да изгние. Един незавъртян нож в сърцето нямаше да убие вампир. Но два бяха свършили работата. Отнякъде в помещението достигна звук от дрънкането на вериги и се досетих къде държаха Боунс. Мътните го взели, някога аз бях стояла окована там. Вече бях убедена, че чувам сърцебиене. Нима със себе си водеха и човек?

Водачът ме огледа равнодушно.

— Ти си онази, която през последните няколко години ни избива. Човек със силата на безсмъртен, онази, която наричат Червенокосия жътвар. Знаеш ли колко пари струваш?

Мамка му, ето това бе ирония на съдбата. Той беше ловец на глави и аз бях мишената му. Е, предполагам, че е било само въпрос на време. Не може да очистиш стотици същества ида очакваш никой да не се раздразни.

— Много, надявам се. Не ми се иска да съм обявена на разпродажба.

Той се намръщи.

— Подиграваш ми се. Казвам се Лазарус и би трябвало да трепериш пред мен. Помни, че държа в ръцете си любовта на живота ти. Кое е по-важно за теб — неговата съдба или твоята?

Дали обичах Боунс достатъчно, че да умра заради него? Абсолютно. Облекчението, че не той стои зад всичко това, ме накара едва ли не да се развеселя заради предстоящата ми смърт. Бях готова да умирам всеки ден, вместо отново да ми се наложи да го заподозра в подобна жестокост.

Хлипане върна вниманието ми към действителността. Какво ставаше? Хвърлих поглед към часовника си и установих, че остават петнайсет минути. Боунс трябваше да изчезне, преди да изстрелят ракетата. Лазарус обаче нямаше да е жив, за да си прибере парите. Можеше и да му кажа това, преди времето да изтече.

Нещо човешко и хленчещо бе захвърлено на пода край краката ми. Едва го удостоих с поглед, преди да се обърна към Лазарус.

— Престани да протакаш. Не се налага да гледам някоя от играчките ти за дъвкане, за да се уверя, че си гадняр. Наистина, краката ми се разтрепераха. Къде е Боунс?

— Боунс ли? — попита Лазарус и погледът му обходи помещението. — Къде е?

В един и същи миг осъзнах две неща. Първо, по изражението на Лазарус познах, че той изобщо не знае къде е Боунс. Второ, ореваното лице, което се обърна нагоре към мен, принадлежеше на лъжливото лайно, което ме прелъсти и ме заряза, когато бях на шестнайсет.

Дани? — ахнах невярващо. — Дани Милтън? Ти ли си причината да си довлека задника тук чак от Вирджиния?

Дани също не се радваше да ме види.

— Ти съсипа живота ми! — нададе вопъл той. — Първо приятелят ти изрод ми осакати ръката, после се оказва, че не си мъртва, а сега тези създания ме отвлякоха! Ненавиждам деня, в който те срещнах!

Изсумтях.

— И аз, задник такъв!

Лазарус ме изгледа подозрително.

— Той каза, че си била влюбена в него. Сега само се преструваш, за да не го убия.

— Искаш да го убиеш? — Навярно бях ужасена от факта, че оставаха по-малко от петнайсет минути, или пък просто ми бе дошло до гуша. — Давай! Ето, ще ти помогна!

Извадих пистолета от панталоните си и стрелях по Дани от упор. Лазарус и останалите вампири останаха като поразени от настъпилия обрат и аз се възползвах. Следващият откос улучи Лазарус право в лицето. Не си направих труда да стрелям в сърцето му, защото ми трябваше жив. Имаше информация за мен, ако оживеех да я чуя, затова изпразних пълнителя в него, докато със свободната си ръка хвърлях ножове по останалите петима.

Те ми се нахвърлиха. Зъбите им се забиваха в кожата ми и я разкъсваха, преди да ги отхвърля от себе си. Борбата се водеше с невероятна бързина, претъркалях се по остри камъни, удрях и режех всяка плът, която не бе моята собствена. Бях наясно, че секундите изтичат, докато се борех да задържа ножовете в ръцете си, а зъбите им далеч от гърлото си. Все пак едно бе да умра заради Боунс, без значение дали бе откачил, или не. А съвсем друго — заради сополивия кретен Дани Милтън. Определено можеше да се твърди, че все още му имах зъб.

Елиминирах и последния вампир, забивайки острие в сърцето му, а часовникът ми показваше по-малко от трийсет секунди. Лазарус, който не бе умрял, след като изпразних цял пълнител във физиономията му, сега пълзеше към Дани, който, все още жив, стенеше безпомощно и опитваше да се отдръпне. Нямаше достатъчно време, за да изкопча информация от Лазарус, камо ли да го убия и освен това да спася Дани. Едва ли имаше време дори само за едното.