Джанин Фрост - С единия крак в гроба

— Добре тогава. Да започваме.

Час по-късно Купър бе на път да се пречупи.

— Ще повърна.

Погледнах към останките, които преди бяха принадлежали на щастливата двойка. Да, мургавото лице на Купър определено бе позеленяло.

— Ако повърнеш, ще го изядеш от пода, войнико.

Той изпсува и аз се върнах към огледа на тялото пред себе си. От време на време чувах как стомахът му се бунтува, ала той преглъщаше смело и продължаваше да работи. Все още таях надежда за способностите му.

Ръката ми се натъкна на нещо странно в гръдната кухина на жената. Нещо твърдо, което не бе кост. Извадих го внимателно, без да обръщам внимание на ужасните звуци, които се чуваха, докато го измъквах.

Тейт и Хуан напрегнато се приведоха над мен.

— Прилича на някакъв камък — отбеляза Тейт.

— Какво пък трябва да означава това? — зачуди се Хуан.

Вкамених се като камъка в ръката ми. Изкрещях наум.

— Не е камък. Това е парче варовик. От пещера.

— Останете в периметър от осем километра и половина. Ако се приближите повече, ще чуят пулса ви. Не искам въздушно подкрепление, нито радиовръзка. Само сигнали с ръце, не искам да издадем броя ни. Ще вляза през входа на пещерата и вие ще ми дадете точно трийсет минути. Ако не изляза, ще изстреляте ракета и ще я взривите, после ще задържите периметъра и ще си пазите кожите. Ако нещо друго, освен мен, излезе от тази пещера, стреляйте, докато не се уверите, че е мъртво. И после продължете да стреляте.

Тейт ядно се обърна към мен:

— Това е скапан план! Ракетата ще убие само теб, по-късно вампирите просто ще се изкопаят. Ако не излезеш, ние влизаме. Точка.

— Тейт е прав. Няма да взривяваме, преди да ми се е отдала възможност да ти покажа наденичката си. — Дори Хуан изглеждаше притеснен. Циничният му коментар звучеше някак вяло.

— Няма начин, Кат — съгласи се с тях Дейв. — Прекалено много пъти си ми спасявала задника, че да натисна спусъка.

— Това да не ви е демокрация. — Гласът и думите ми бяха ледени. — Аз взимам решенията. Вие ги изпълнявате. Не схващате ли, ако не изляза до трийсет минути, значи съм мъртва.

Говорехме, докато летяхме с хеликоптера, за да попречим на някой вампир да ни подслуша. След като бях намерила парчето варовик, параноята напълно ме бе завладяла. Не ми се искаше да го повярвам, но не виждах кой друг можеше да го е оставил там, освен Боунс. Това напомняне за пещерата бе прекалено лично, за да бъде отправено от Иън.

Боунс бе единственият, който знаеше за пещерата и всичко останало. От мисълта, че е разкъсал онези хора, ми прилоша. Какво ли му се бе случило през тези четири години, за да го промени до такава степен, че да извърши подобно отвратително дело? И точно затова ми бяха нужни само трийсет минути. Или аз щях да го убия, или той мен, но при всички положения щеше да приключи бързо. Боунс никога не увърташе, а и сега нямаше да очаква щастливо одобряване. Не и като се имаше предвид, че току-що ми бе пратил букет от разчленени човешки тела.

Хеликоптерът се приземи на около трийсет и три километра от пещерата. Щяхме да шофираме около двайсет и пет километра, а оставащите осем щях да измина пеша. Тримата от екипа ми спориха с мен през целия път. Съзнанието ми се бе вцепенило. Отчаяно бях копняла да видя Боунс отново, но никога не си бях представяла, че ще е при подобни обстоятелства. Защо? Отново се чудех. Защо му е на Боунс да извърши нещо толкова ужасяващо, толкова крайно, след всичкото това време?

— Не го прави, Кат.

Тейт се опита да ме разубеди за последен път, докато обличах якето си. Дрехата служеше не само за да ми топли — бе натъпкана със сребърни оръжия. Тази година зимата много бавно отпускаше ледената си захапка. Тейт ме стисна за ръката, но аз се дръпнах и се освободих.

— Ако загина, ти поемаш командването. Погрижи се да останат живи. Това е твоята работа. Сега ще свърша моята.

Преди да успее да ми каже още нещо, аз потеглих тичешком.

Оставаше около километър и половина и аз забавих темпото, ужасена от предстоящата среща. Бях наострила уши и за най-недоловимия звук, но затова и пещерата се бе оказала такова чудесно скривалище. Ехото в нея променяше звуците. Затруднявах се да ги определя какви са. Когато се приближих, с изненада установих, че май долавям сърцебиене, но навярно това бе туптенето на собственото ми сърце. Когато се озовах на входа, усетих енергията, идваща отвътре. Вампирска сила, вибрираше във въздуха. О, Боже.

Приведох се, влязох и моментално натиснах едно копче на часовника си. Обратното отброяване започна — точно трийсет минути.