Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

Накрая той преглътна. Очите му не се отвориха, но имаше всмукване на китката ми, което не беше там до преди малко. Това смукване нарасна, издърпвайки кръвта от вените ми и облекчението, което ме заля, притъпи замайването, което последва. Хипнотизирано гледах как дупките по Боунс започват да се разширяват, след което употребените сребърни куршуми бяха изхвърляни от тялото му.

Това ме накара да се усмихна дори и докато зрението ми се замъгли и изчезна, точно докато Боунс отваряше очи.

— … Се събуди сега…

— … Скоро ще заминаваме, той ще пристигне утре.

Над мен се носеха откъси от някакъв разговор. Беше ми топло. Е, навсякъде, освен на ръката ми.

Нещо меко и хладно докосна челото ми.

— Будна ли си, Котенце?

Това ме накара да отворя очи, прогонвайки летаргията. Опитах се да седна, но един решителен захват около ръката ми ме възпря.

— Не се движи, любима. Дай на кръвта няколко минути да циркулира.

Кръв ли? С няколко премигвания Боунс дойде на фокус в полезрението ми. Той все още имаше червени петна навсякъде по себе си, но погледът му беше непоколебим. Това ме успокои достатъчно, че да потъна обратно там, където се бях намирала, което очевидно беше просната в скута му. До него имаше две празни кръвни банки, спринцовка и катетър.

— Къде сме?…

— В микробус на път към Лондон — отвърна той. — Помниш ли атаката?

— Помня как видях от теб да излиза достатъчно сребро, че да се спонсорират плановете за колежа на някого — отвърнах, оглеждайки се наоколо, за да открия Менчерес и четирима други вампири с нас. — Можеше да бъдеш убит. Никога повече не прави така.

Той се засмя.

— Кой го казва, жената, която вля почти цялата си кръв в мен.

— Имаше твърде много сребро в себе си, за да се излекуваш. Какво се предполагаше да направя, да седна и да те гледам как умираш?

— А тези въоръжени мъже можеха да те гръмнат в главата — беше равният му отговор.

— Кои бяха те? Измъкнаха ли се?

Докоснах бузата си. Нямаше болка. Това, което Боунс ми беше дал не беше само човешка кръв. Можеше и да се лекувам по-бързо от средностатистическия човек, но само вампирската кръв можеше да поправи счупена кост толкова бързо.

— Съжалявам, любима — измърмори Боунс. — Почти те убиха при това нападение по такъв малоумен начин.

— Колко умряха?

— Трима от шестимата бяха убити.

Имаше нещо повече от самообвинение и тъга в гласа му, но все пак не можех да определя точно какво.

— Атакуваха ни гули и те бяха дяволски добре въоръжени, както знаеш. Веднага след като ти тръгна с мен, около осем други вампири се присъединили към битката.

— Поне помощта все пак е дошла — усмихнах се към Менчерес. — Благодаря ти.

Устните на Боунс се свиха.

— Не хората на Менчерес ни се притекоха на помощ. Нашите спасители след това по-скоро биха атакували мен, ако Менчерес не се беше появил най-накрая с подкрепление.

Може би новата кръв не беше достигнала все още мозъка ми, защото не разбирах.

— Ако не са били твоите хора, чии са били?

— Били сме следени от две групи хора — прецени Боунс. — Тези гули и хората на Грегор, предполагам. Той трябва да се е уморил да се опитва да те достигне чрез сънищата ти и да е решил да заложи на по-физическата форма на отвличане.

Не ми убягна, че Менчерес не беше казал и дума.

— Какъв е твоят дял от това?

Той ме погледна.

— Когато пристигнем у Спейд ще бъдем в по-добра обстановка, за да продължим този разговор.

— Сега. — Една дума от Боунс, изговорена с резолюцията на хиляда.

— Криспин…

— А сега се обръщаш към мен с човешкото ми име, сякаш аз съм все още онова момче — прекъсна го Боунс. — Аз съм ти равен чрез нашия алианс, така че ще ми кажеш всичко, което знаеш за Грегор.

Боунс предизвикваше Менчерес да започне гражданска война между редиците им като откаже. Не бях очаквала Боунс така да тегли черта в пясъка и практически да й се изпикае и от обърканото изражение на Менчерес съдех, че нито пък той го очакваше.

След това Менчерес се усмихна тънко.

— Добре. Казах ви, че заключих Грегор за това, че планираше да се намеси в бъдещето на Кат, така че тя никога да не те срещне. Това, което не ви казах е, че Грегор вече беше взел Кат със себе си, преди да го заловя.

Подскочих.

— Никога през живота си не съм срещала Грегор!

— Това помниш — отвърна Менчерес. — Чувстваш болка в главата си, когато чуеш за Грегор, нали? Това са пробожданията на притиснатите ти спомени. Ти си била с Грегор седмици преди да открием двама ви в Париж. Дотогава той беше успял да те омае и обърка с лъжите си. Знаех, че ще трябва да променя спомените ти, за да поправя нещата, ето защо ти нямаш спомен за времето, прекарано с него.