Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

— Защо не можеш просто да погледнеш в съзнанието ми и да видиш сам какво се е случило? Ти си изтрил спомена ми, не можеш ли да го върнеш?

— Заровил съм го дори отвъд моя обхват, за да бъда сигурен, че ще остане забравен.

Велико. Ако мега-повелителят Менчерес не можеше да надникне в спомена, тогава трябва той наистина да беше изгубен…

— Не ми пука в какво вярва Грегор или някой друг — каза ми Боунс с по-мек тон. — Всичко, от което ми пука, е какво мислиш ти, Котенце.

Какво мислех аз? Това, че съм дори още по-прецакана, отколкото вярвах преди. Да имам един месец от живота си, отнасящ се за непознат, за когото може би, а може би не се бях омъжила изтрит? Мамка му, откъде да започна?

— Ще ми се хората просто да ни оставят на мира — казах. — Помниш ли когато бяхме само двамата в една голяма тъмна пещера? Кой да знае, че това би било най-малко сложното време от живота ни?

Барон Чарлз де Мортимър, който бе променил името си на Спейд, за да не може никога да не забравя, как някога е бил затворник в колониална каторга и към него са се обръщали единствено по името на инструмента, който му е бил назначен за работа, имаше невероятен дом. Къщата му беше просторно имение с безукорни морави и високи живи плетове по периметъра. Със своята архитектура в стила на осемнадесети век изглеждаше така, сякаш е била строена, докато Спейд все още е бил човек. Вътре имаше дълги, величествени коридори. Орнаментирани дървени изделия по стените. Боядисани тавани. Кристални полилеи. Ръчно избродирани гоблени и антична мебелировка. Огнище, около което можеш да организираш среща.

— Къде е кралицата? — измърморих непочтително, след като портиера ни въведе вътре.

— Не ти е по вкуса ли, любима? — попита Боунс с разбиращ вид.

Ни най-малко. Бях отгледана в провинциален Охайо, където най-хубавите ми дрехи биха били парцали в сравнение с материята на канапето, покрай което току-що бяхме минали.

— Всичко е толкова перфектно, че имам чувството, че ще го оскверня ако седна на него.

— Значи трябва да преосмисля спалнята ви. Ще видя дали нямаме нещо по-удобно в конюшните — подразни ме един глас. Спейд се появи, като тъмната му заострена коса беше разбъркана сякаш наскоро е бил в леглото.

Прехапах си езика.

— Домът ти е прекрасен — казах аз — Не ми обръщай внимание. Ще добия маниери, когато прасетата полетят.

Спейд прегърна Боунс и Менчерес за добре дошли, преди да поеме ръката ми и, странно, да я целуне. Обикновено не беше така официален.

— Прасетата не летят. — Устните му се извиха. — Макар че бях информиран, че ти си си намерила криле по-рано тази вечер.

Начинът, по който го каза ме накара да се почувствам неловко.

— Не съм летяла. Просто скочих много високо. Дори не знам как го направих.

Боунс ми отправи поглед, който не можех да разгадая. Спейд отвори уста да каже нещо, но Менчерес вдигна ръка.

— Не сега.

Спейд плесна с ръка Боунс по гърба.

— Доста уместно. Почти призори е. Ще ви отведа до стаята ви. Блед си, Криспин, така че ще изпратя някого за теб.

— Ако съм блед, то това няма нищо общо с липсата на кръв — каза Боунс със студен тон. — Когато дойдох на себе си, тя беше преляла повечето си кръв в мен. Ако Менчерес не беше дошъл с всички онези кръвни банки, тя можеше да се превърне, преди да е готова.

Последвахме Спейд нагоре по стълбите.

— Нейната кръв не е само човешка, което е повече от доказано, така че все пак ще пратя някого горе.

— Имам други неща в ума си вместо хранене.

Спейд все още не беше чул за черешката на тортата в нашата вечер. Той знаеше само за атаката на гулите.

Вратата се отвори, разкривайки широка спалня, с епохална мебелировка, балдахиново легло, в което можеше и да е спала Пепеляшка, след като Принцът я е отвел, разбира се, и още едно масивно огнище.

Един поглед към стената, заграждаща банята ми разкри, че е направена от ръчно боядисано цветно стъкло. Още веднъж бях поразена от неудобството си да докосна нещо. Дори и подплатените с коприна одеяла на леглото изглеждаха прекалено прекрасни, за да се спи под тях.

Боунс нямаше никое от моите притеснения. Той свали якето си, за да разкрие направената си на решето от куршумите блуза и панталоните, които още носеше, изрита настрани обувките си и се строполи в стола наблизо.

— Приличаш на парче швейцарско сирене — изкоментира Спейд.

— Изтощен съм, но все пак трябва да бъдеш информиран за нещо.

Спейд вирна глава.