Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

— Какво?

В няколко кратки, сбити изречения, Боунс обясни откритията от онези изгубени седмици, когато съм била на шестнайсет… и претенциите на Грегор, че съм негова жена, а не на Боунс. Спейд не каза нищо за минута. Веждите му се сключиха, докато, най-накрая, той не изсъска ниско.

— Мътните го взели, Криспин.

— Съжалявам.

Измърморих това, докато гледах настрани от Боунс в надупчените му от куршуми съсипани дрехи. И всичко това заради теб, подиграваше ми се умът ми.

— Да не си посмяла да се извиняваш. — каза веднага Боунс. — Не си искала да бъдеш родена такава, каквато си, и не си искала Грегор да те преследва толкова безмилостно. На никого не дължиш извинение.

Не вярвах в това, но не спорих. Щеше да отнеме повече енергия, отколкото всеки един от нас имаше. Вместо това замаскирах мислите си зад стена, нещо, което бях усъвършенствала през последната година.

— Спейд е прав, още кръв ще ти се отрази добре. Аз ще си взема душ, а ти можеш да пиеш от който там бар е отворен.

Спейд кимна одобрително.

— Тогава е уредено. Някои неща, които би трябвало да ти свършат работа вече са поставени тук, Кат, а и за теб, Криспин. Менчерес, ще те отведа до стаята ти, а след това ще обсъдим останалото от тази бъркотия по-късно.

Смъртта ме преследваше. Тя продължаваше неуморното си преследване през тесните улици и скованите алеи, по които тичах с всяко запъхтяно поемане на дъх. Изкрещях за помощ, но знаех с ужасяваща убеденост, че няма бягство.

Имаше нещо познато по тези улици, дори и толкова опустели, колкото бяха. Къде бяха отишли всички? Защо никой не би ми помогнал? А мъглата… проклета да е тази мъгла. Караше ме да се препъвам в прикритите от нея обекти и прилепваше към краката ми, докато се хвърлях през нея.

— Насам…

Познавах този глас. Обърнах се по посока към него, удвоявайки усилията си да тичам към звука.

Зад мен Смъртта мърмореше проклятия, поддържайки темпо. От време на време по гърба ме удряха силно нокти, които ме караха да пищя от страх и от болка.

— Само малко по-нататък…

Гласът ме подтикваше към сенчеста фигура, която се появи в края на алеята. Веднага щом го видях, Смъртта остана назад, изоставайки с няколко стъпки. С всяка крачка, отделяща ме от злото, което ме преследваше в мен се разливаше облекчение.

Не се тревожи, почти съм там…

Сенките паднаха от мъжа. Чертите му се проясниха, разкривайки плътни вежди над сиво-зелени очи, извит аристократичен нос, пълни устни и пепелно руса коса. Един белег минаваше на зигзаг от веждата към челото му, дългата му до раменете коса се развяваше от вятъра.

— Ела при мен, cherie.

Едно предупреждение изникна в ума ми. Изведнъж празният градски пейзаж около нас изчезна. Нямаше нищо друго, освен двама ни и забвение от всички страни.

— Кой си ти?

Не чувствах това като правилно. Част от мен искаше да се хвърли напред, но друга част се свиваше от страх назад.

— Познаваш ме, Катрин.

Този глас. Познат, и едновременно с това съвършено непознат. Катрин. Никой не ме наричаше така вече.

— Грегор.

Веднага щом името му излезе от устата ми, объркването ми премина. Това трябва да беше той, а това означаваше, че сънувах. А ако сънувах…

Спрях се през протегнатата му ръка и отстъпих назад. Мамка му стара. Почти изтичах право в обятията му. Лицето му се сгърчи от чувство на безсилие, след това той направи крачка към мен.

— Ела при мен, съпруго моя.

— Няма начин. Знам какво се опитваш да направиш, Сънищен Похитителю.

Гласът ми отново си беше моя. Тежък. С всяка дума отстъпвах назад, ругаейки се на ум в опит да се събудя. Отвори очи, Кат!

— Знаеш само каквото те са ти казали.

Акцентът му беше френски, тук нямаше изненада, а думите отекваха. Дори и сънувайки имах усет за силата му. О, проклятие, ти не си слаба малка халюцинация, нали? Стой настрана, Кат. Това пале хапе.

— Знам достатъчно.

Той се засмя предизвикателно.

— Така ли, cherie? А казаха ли ти, че ме откраднаха от спомените ти, понеже това беше единственият начин, по който можеха да те задържат настрана от мен? Казаха ли ти, че те извлачиха от ръцете ми пищяща, умоляваща, че не искаш да си ходиш?

Той продължаваше да идва по-близо, а аз продължавах да отстъпвам. Както се и досещах в този сън не бях въоръжена.

— Нещо такова. Но не съм ти жена…

Грегор се приближи дебнешком. Той беше висок мъж, почти два метра и в чертите му имаше жестока красота, която се увеличи, когато той се усмихна.