Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

— Нищо не е вечно.

Изскърцах със зъби.

— Освен смъртта.

Соня каза нещо на френски, което накара устните на жената да се свият намусено, преди тя да се обърне с последен частичен поглед.

— Ако не можеш да търпиш да се възхищават на мъжа ти, по-добре ще направиш да го държиш вкъщи. — С тежкия й френски акцент, изсъскването й беше почти тихо.

Не можеш да я убиеш само защото е уличница, напомних си аз. Дори и ако можеше да разпарчетосаш тялото й дискретно…

— Чука се дори по-добре, отколкото изглежда на външен вид — примирих се да кажа. Няколко глави се обърнаха. Не ми пукаше: бях вбесена. — И това прекрасно лице ще бъде притиснато между краката ми веднага, щом си тръгнем, не бой се.

Откъм тълпата на бара чух Боунс да се смее. Соня се изкикоти. Жената ме изгледа злъчно и стъпи встрани от опашката.

— Bon, един човек по-малко пред нас, ще приключим, преди да е донесъл питиетата ни — забеляза Соня, след като спря да се смее.

— Един падна в боя. — Огледах опашката от жени, повечето от които или се усмихваха, или избягваха погледа ми заради тази малка сцена. — Остават още около дузина.

Десет минути по-късно, когато влязохме в тоалетната, се опитвах да не подскачам на един крак от нетърпение.

Това беше всичко, което можех да направя — да чакам реда си и да не карам Соня да използва вампирския си контрол над ума, за да накара останалите жени да отстъпят от пътя ми, това не би било честно.

Когато излязох, Соня прибираше червилото си в малката си чанта. Присъединих се към нея до огледалото, за да измия ръцете си.

— Светът е малък — каза някой от мое дясно.

Обърнах се, забелязвайки една симпатична блондинка да ме гледа.

— Извинете?

— Не ме помниш? — тя поклати глава. — Беше преди известно време. Дори не бях сигурна, че това си ти, докато не затапи онази жена, но цветът ти е забележителен. При това беше нетърпелива и първият път, когато се срещнахме.

От акцента й отсъдих, че е американка. И никога в живота си не я бях виждала преди това.

— Съжалявам, бъркате ме с някого. — В крайна сметка бях добра в помненето на хората. От способностите на паметта на полувампирите, а и имаше значение за предишната ми работа.

— Беше в Риц на площад Вандом, помниш ли? — все още клатех главата си. Тя въздъхна. — Не е голяма работа. Съжалявам, че не се получи с онзи другият, но явно си го заменила, така че браво на теб.

— Хъх?

Сега се зачудих дали не е луда. Соня се приближи до мен. Момичето постави внимателно пудра на носа си, преди да напъха пудриерата обратно в чантата си.

— И без това изглеждаше твърде млада, за да се жениш, така че не те виня.

— Хъх? — повторих с явен скептицизъм.

Тя въздъхна.

— Няма значение. Радвам се да те видя отново.

Тя излезе от тоалетната. Соня тръгна да я хваща, когато промърморих:

— Не се притеснявай. Тя просто обърка човека.

Внезапно усетих болка в главата си, като малки иглички, които прободоха мозъка ми. Разтрих челото си.

— Добре ли си, cherie? — попита Соня.

— Добре съм. Объркала е човека — повторих. — В крайна сметка това е първото ми идване в Париж.

Вървяхме по Rue de Clichy следвани от нашите бодигардове, вървящи на няколко крачки зад нас. Отказах пълна вечеря и просто си взех кроасан и капучино в едно от многото очарователни кафенета, ограждащи улицата от двете й страни. Соня и Ноел не се бяха присъединили към нас, избирайки да ни оставят да получим малко привидна усамотеност. Изглеждаше наистина някак интимно, въпреки ескорта и стотиците минувачи. Ние бяхме просто поредната двойка, една от безбройните, бродещи из среднощните улици на Париж.

По пътя Боунс ми разказваше за сградите и постройките, които още бяха останали и какви са били преди. Разсмиваше ме с истории за себе си, най-добрия си приятел Спейд и създателя си Иън. Можех само да си представям ада, който тези тримата трябва да бяха сътворили. Спряхме в края на една от дългите улици, където сградите бяха особено близо една до друга. Боунс каза нещо на френски, след което ме отведе по-нататък по тясната алея.

— Какво каза току-що?

Той се усмихна.

— По-добре да не знаеш.

След това покри устните ми в задълбочена целувка, придърпвайки ме към себе си. Изпъшках, когато почувствах ръцете му да набират роклята ми.

— Луд ли си? Има половин дузина вампири наблизо…

— И никой от тях с изглед насам — отряза ме той, хилейки се. — Както са инструктирани.

— Могат да чуят, Боунс — продължих да протестирам, оказвайки се в лице със сградата, когато той ме завъртя. Той продължи да се смее.