Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Но най-много прилича на онова, което си видяла, нали?

Стомахът й се сви от страх.

— Да — промълви тя. — Но не мога да го направя.

Габорн хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Слушай, светът има нужда да си силна. Прогонихме халите от скалата, но вече усещам надигащата се заплаха. Утре в битка ще загинат хора, стотици мъже, може би хиляди. И още десетки хиляди са изложени на риск.

— По-лесно ли трябва да ми стане от това? — попита Ейвран. — Просто ме е страх. Толкова ми беше зле последния път…

— Мъжете се учат да отдават живота си — каза Габорн. — Дават го на война. Изнемогват и похабяват здравето си, за да изхранят жените и децата си.

— Жените също се похабяват — каза Ейвран, спомнила си за майка си.

— Съгласен съм. Не те моля да направиш нещо повече от това, което прави всеки мъж и всяка жена. Когато порастеш, ще трябва да се отдадеш. Понякога човек отдава живота си за миг, но в повечето случаи се отдаваш, като се трудиш миг за миг. Нужно ми е още сега да израстеш много.

Бинесман я притисна до себе си, за да я утеши. От Габорн утеха не можеше да се очаква. Не можеше да й позволи да отстъпи от дълга си.

— Хората ми претърсиха повечето от тези купища през последните два часа — каза Габорн. — Не намерихме друго подобно същество.

Ейвран преглътна с мъка. Габорн просто я молеше да порасте. А това щеше да стане, все едно дали го иска, или не.

— Ще ям.

И щом се съгласи, я обля вълна на облекчение. Просто трябваше да го направи още веднъж.

Габорн въздъхна, коленичи и я прегърна.

— Благодаря ти.

Габорн се чувстваше изтощен — не само физически изтощен, а толкова духовно и емоционално изцеден, колкото не се беше чувствал никога.

— Дайте й каквото й трябва — каза той на съгледвача. Сладкият триъгълник на халата се показваше достатъчно, за да може войникът да извади част от мозъка на чудовището.

Потупа Бинесман по рамото и му прошепна:

— Остани с нея. Утеши я, колкото можеш. Аз имам нужда от отдих.

После отиде при коня си и препусна с него една миля покрай скалата. Неговият Дни го последва. Стигнаха до падналата статуя на Мангън.

При падането си каменният воин се бе натрошил на десетина къса. Габорн слезе от коня, почисти профила на откъртената глава на Мангън, седна на земята и почтително положи длан върху камъка.

За Мангън се знаеше малко — няколко негови знаменити фрази, тази статуя. Преди повече от хиляда години той бе построил тук крепост. Беше спрял воините на Мътая да не залеят цяла западна Мистария. Беше построил този замък и бе устоял срещу вражеските войски в десетина яростни битки. Беше загинал млад, при някакво дребно стълкновение, а петдесет години по-късно неговият син бе поръчал на ваятели да издялат в негова чест лицето на канарата. Сега похабеният от вятър и дъжд камък се разпадаше под ръката на Габорн. Лишеите го бяха прояли.

Той вдигна очи към небето и видя една звезда да се спуска през хоризонта. Беше видял поне стотина през последните три часа.

Остана да седи замислен. Разбираше съвсем ясно, че нещата се променят. Усещаше нарастващата заплаха за ранените от Карис, които сега плаваха по течението на река Донестгрий с част от неговите воини.

Все по-добре различаваше такива неща. Понякога можеше да долови опасността много преди да е настъпила. В други случаи тя като че ли лумваше внезапно. Беше все едно да гледаш в котле с вряща вода и да се опитваш да решиш кое от оформящите се на дъното мехурчета ще се издигне първо. Този вид наука изглеждаше неточен и Габорн подозираше, че е свързан с някаква посредничеща сила, с изборите, които прави той, както и с решенията, които взимат враговете му.

Изведнъж долови голям риск, застрашаващ Боренсон и Мирима. Отчаяно се опита да ги предупреди да се скрият, но не можа да ги достигне. Зачуди се колко ли дълго може да продължи това. Щеше ли Земята да го накаже завинаги? Щеше ли наистина да позволи неговите Избрани да загинат? Или можеше да си позволи да се надява, че силите му ще се възвърнат в часа на най-голяма нужда?

Не можеше да понесе мисълта, че неговите Избрани може да бъдат откъснати от него. Това не беше просто загуба на други хора. По някакъв начин, когато умреше някой от неговите Избрани, частица от самия него също се губеше.

„Не е въпросът само за мен — осъзна той. — Ако умре един мъж, то вероятно една жена губи съпруг и едно дете губи баща. Цяло село може да почувства удара. Може човекът да е бил хлебар или някой, който може да облекчи чуждата болка с една шега — да ги накара да се чувстват по-ведро. Загубата на уменията на един човек отслабва цялата негова общност и по някакъв начин страда целият му народ, целият негов свят. Ние всички сме една тъкан — човечество. Откъсването само на една нишка от нея ни разхлабва.“