Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

А колко много нишки бяха откъснати.

Жегваше го остра болка всеки път, когато се сетеше за смъртта на баща си, на родителите на Йоме, на стотиците хиляди, които вече бяха загинали, и на милионите, които стояха на прага на смъртта. Той въздъхна.

— Радж Атън е близо до Картиш — тихо промълви Габорн на своя Дни. — Той чезне. Днес уби още дузина от моите Избрани.

— Твърде много време отделихте за добруването на своя враг — изтъкна неговият Дни.

Габорн се обърна и погледна мършавия схолар. Мъжът седеше на студения камък, свил крака под брадичката си, придърпал качулката на халата си ниско над лицето.

— Ако можех да имам избор, не бих имал нито един човек за мой враг. Знаеш ли пред какво се изправя Радж Атън в Картиш?

— Времето ще разкрие всичко — отвърна Дни.

— Усещам, че се надига голяма опасност. Подозирам, че Картиш вече е унищожен.

— Нито мога да отрека, нито да потвърдя такива подозрения — каза Дни.

След целия си живот, изживян с Дни, Габорн не очакваше нищо повече. Беше опитал всичко, за да получи помощ от този човек, но без никакъв резултат.

Габорн беше запомнил рисунката, оставена от емира на Тулистан. Тя разкриваше тайните учения на Дните в Стаята на сънищата, в Къщата на Разбирането. Сега, докато гледаше замислено учения пред себе си, образът просветна в ума му.

Рисунката описваше как всеки човек вижда себе си като господар на собственото си Владение. Показваше как хората преценяват доброто и злото според това дали друго лице увеличава териториите на нечие Владение, или ги намалява.

Габорн се вглъби и изведнъж го споходи озарение. Стори му се, че човек не може да бъде истински добър в изолация. За да развие такава добродетел, човек трябваше да осъзнае, че е неотменимо обвързан със своята общност, с човешкото братство.

Един наистина добър човек, разсъди той, не би могъл да живее само за себе си. Също като някои мистици в Индопал, които отказваха да носят дрехи или да ядат храна, защото други може да се нуждаят от дрехи и храна, човекът отдаваше себе си в служба.

Габорн изпитваше остра потребност да стане точно такъв човек. Въпреки че беше роден господар, искаше да посвети всеки миг от живота си в закрила на своите хора. Искаше да посвети всяка своя мисъл на тях, и всяко свое деяние. И все пак… нищо от онова, което вършеше, не му се струваше достатъчно.

Имаше нещо в естеството на доброто и злото, което той все още не можеше да улови, някаква загадка, която все още му се изплъзваше.

Той примига. Очите му лепнеха — беше уморен. Дните просто седеше на скалата.

Защо? Ако Дните разбираха естеството на доброто и злото, защо не действаха?

Нима Дните преставаха да бъдат хора? Неговият не изпитваше ли състрадание?

Изведнъж в ума на Габорн сякаш започнаха да се заплитат връзки, като мълнии, тъчащи през облаците. Той си представи диаграмата. Всичко в нея сякаш се сливаше. Имаше чувството, че е на ръба на някакво голямо разкритие.

— Времето! — прошепна той триумфално. Може би диаграмата изобщо не се отнасяше за доброто и злото. Може би ставаше дума за Времето.

Дните твърдяха, че са слуги на Господарите на Времето. Но кой досега беше виждал Господар на Времето? Те бяха само легенда, олицетворение на една природна сила.

Сега го разбра по-ясно. Ученията на Дните казваха, че когато човек се стреми да ти отнеме парите или жена ти, или твоето място в общността, ти го смяташ за лош. Но ако той укрепва положението ти, ако те хвали или ти дава богатство, или ти дава от времето си, ти го смяташ за добър.

Но една мисъл порази Габорн… „Какво имам аз, което Времето няма да ми отнеме? Моята жена, моя баща, семейството ми? Моето богатство, живота ми? Всичко, което имам, Времето ще ми го открадне. Всъщност аз нямам нищо!“

Очевидно Дните осъзнаваха това. Но нещо около това осъзнаване зачовърка Габорн. Според това твърдение човек можеше да стигне до извода, че Времето е върховното зло, защото със сигурност оголва човек от цялата му гордост и всичките му претенции.

Габорн се замисли за своя Дни. Не можеше да очаква от човек като него да разсъди над наблюдението му или дори да потвърди подозренията му. Орденът, към който принадлежаха Дните, изискваше от тях да остават отчуждени от владетелите, само да наблюдават и никога да не влияят на хода на събитията, предопределен от Времето.

Ето защо те само наблюдаваха как се развиват събитията. Но с каква цел? Защо ще се отдават в служба на Времето, ако то е най-върховният злодей?