Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Явно нещо му се изплъзваше.

Ако бе вярно, че Времето оголва всеки човек от всичко, което си е мислил, че притежава, вероятно Дните възприемаха притежанието като илюзия? Навярно бяха убедени, че доброто и злото са просто фантазии.

„Или може би — зачуди се Габорн трескаво — те съзнават също така, че Времето ни дава всичко, което имаме? То ни донася домовете, богатството и хората, които обичаме. Времето ни дава всяка скъпоценна секунда, на която да се насладим.“

Времето можеше да е в крайна сметка един парадокс… създател и унищожител, носител на радост и на скръб.

Може би Дните се смятаха за просветени, стоящи настрана от този парадокс. Това определено съвпадаше с действията им — или с бездействието им.

Но какво можеше да се надяват да спечелят от своята служба?

Време. Дните служеха на Господарите на Времето. Възможно ли бе да се надяват да спечелят повече Време за своята служба? Бинесман беше живял четиристотин години. Земният пазител бе удължил своя живот. Знаеше се, че някои водни чародеи също живеят векове.

Възможно ли беше неговият Дни по подобен начин да удължава своя живот? Любопитна мисъл.

Натрапчиво подозрение обзе Габорн. Във всички хроники за живота на кралете никога не се упоменаваше нищо за Дните. Авторите им не посочваха имената си, оставаха напълно анонимни. От време на време ги преназначаваха. Неговият Дни бе дошъл при него, когато беше още малко момче. Беше изглеждал точно като сега — мършав като скелет, около петдесетгодишен. Оттогава косата му не бе побеляла повече, по кожата му не се бяха появили старчески петна от… колко, петнадесет години?

Все пак Габорн не можеше да повярва на това свое хрумване. Ако Дните наистина живееха дълго, все някой трябваше да го е забелязал досега — освен ако, също като други чародеи, Дните не притежаваха различни степени на сила.

Може би те всъщност бяха Господарите на Времето. Ако един от тях седеше сега пред Габорн, щеше ли някога да го разбере?

— На колко години си? — попита Габорн своя Дни.

Дни извърна рязко глава.

— На колко ти изглеждам?

— На петдесет.

Дни кимна.

— Горе-долу на толкова.

Отговорът беше неточен, очевидно измъкване.

— Чий живот си хроникирал преди да почнеш да пишеш моята история?

— На Пикобо Званеш, един принц в Инкара — отвърна Дни.

Габорн никога не беше чувал това име, нито нещо подобно на него. Нито пък знаеше, че неговият Дни може да говори инкарски.

— Той първият ли е, когото си хроникирал?

— Да. — Изрече го бавно. Ново измъкване?

— Колко се надяваш да живееш?

— Според това, което казваш, всичко над седмица ще е голяма благодат.

Тук се криеше някаква загадка. Нещо все още липсваше. За миг му се беше сторило, че е стигнал на ръба на голямо разкритие. Сега изобщо не беше сигурен, че се е доближил до истината.

Неговият Дни явно нямаше да му даде никакъв ключ към загадката. Габорн не можеше да си позволи да размисля повече. Твърде силно усещаше как изтича всяка ценна секунда. Бъдещето се беше втурнало срещу него. Трябваше да си почине. Идваше време, когато нямаше да може да си позволи подобен лукс.

На всеки две минути по една падаща звезда се изсипваше в дъга от небето като стрела, изстреляна от лъка на небесата. Скоро след средата на лятото, в продължение на три дни след Празника на невястата, беше нормално небето да предлага такива гледки, но не и сега.

— Когато напишеш книгата на моя живот — попита Габорн, — ще кажеш ли на света, че ме е боляло да използвам своите приятели? Ще напишеш ли, че не съм искал зло за нито един човек, дори за своите врагове?

Дни отговори:

— Казано е: „Делата разкриват вътрешния човек дори когато се загръща с хубави думи“.

— Все пак понякога делата разкриват само половината истина — каза Габорн. — Не ми харесва да използвам това дете, Ейвран. Би трябвало да й се позволи да порасте и да стане красива жена, да има свои синове и дъщери, и мъж, който да я обича истински. Твоята книга ще каже само, че съм я използвал зле. Срам ме е, че се налага изобщо да я използвам.

— Твоите чувства ще бъдат добавени под линия — каза Дни.

— Благодаря — отвърна искрено Габорн.

Отдалече се чу вик — някой зовеше Габорн. Той погледна на юг. Един рицар яздеше право към него с горяща главня в ръка. Той позна съгледвача, който беше с Ейвран и Бинесман.

— Да? — извика му Габорн.

— Милорд — заговори приближилият се рицар, — търсих ви. Помислих, че трябва да го научите: Ейвран яде от халата. Много е зле.