Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Съчувствие ли изпитваш към това чудовище? — попита я Габорн.

Ейвран затвори очи и се взря в едно късче от спомените си.

— Те са живи същества — отвърна тя. — Този тук… беше творец. Трябваше да си стои където му е мястото.

— Добре, дете — каза Бинесман. — Учиш се. Всяка форма на живот е ценна. Всички видове трябва да се почитат.

Ейвран и Габорн продължиха да търсят заедно с още стотина съгледвачи. След час им известиха, че при паническото бягство са загинали хиляда хали и че мъжете на Скалбейрн продължават да пронизват с пики ранените и вече са избили още две хиляди чудовища. Главното ядро на ордата се бе отправило на юг — халите тичаха по оставената от тях самите диря към дупката си в земята, водеща към Долния свят.

Така че Габорн и Ейвран продължиха да търсят между мъртвите.

При Скалата на Мангън телата бяха нападали нагъсто, струпани на купчини от по пет-шест, в отвратителни грамади. Съгледвачите полагаха неимоверни усилия, катереха се и се спускаха през малките пролуки, оставени от някой крак или глава на паднала хала.

Но в някои случаи беше просто невъзможно да се види какво може да лежи под грамадата. Дори Владетели на руни с подсилени коне не можеха да отместят лесно масивните туловища на халите и за Габорн оставаше само да се чуди дали Майстора на пътя няма да умре, скрит завинаги.

— Милорд! — извика един съгледвач. — Мисля, че го намерих! — Махаше им да дойдат, изправен над куп мъртви хали.

Ейвран затича към грамадата тела.

— Едър звяр е — каза съгледвачът, след като тя се приближи. — Точно както ни го описа. И има трийсет и шест пипала и грамадни лапи. Оттук е доста трудно да се види, но има една руна на дясното рамо, точно както ни я описа. Останалото е скрито под другите и не мога да го разгледам по-добре.

Ейвран се изкатери на една нащърбена скала — ръбовете ожулиха дланите й.

Грамадата трупове беше голяма и за да се добере до онзи, който искаше, трябваше да се качи на върха и да заобиколи. Стъпи на една магесница и когато халата потръпна, в един смразяващ сърцето миг Ейвран не посмя да мръдне — помисли, че още е жива.

Видя как съгледвачът пропълзя в една малка пещера, оформена от мъртвите тела, изви се под един огромен крак и се спусна надолу. Факелът осветяваше пътя му.

Ейвран го последва. Пътеката беше опасна — стъпка върху халски крак тук, пази се от шипа на лакътя на оная, покачи се на ей онази глава, гледай факлата да не те изгори. И се постарай да не се безпокоиш, че някоя от халите може да потръпне или да се размърда и цялата купчина да се срине върху теб.

Габорн и Бинесман също слязоха след нея.

Съгледвачът стигна дъното, отмести се в едно по-малко пространство и спря. Ейвран го последва. Пушекът се вихреше в застиналия въздух, факлата пращеше. Ейвран погледна нагоре, видя главата на халата и едва се сдържа да не извика.

„Той е!“ — помисли си отначало. Четири мъртви хали покриваха по-голямата част от тялото. Но близо до муцуната му се показваше една огромна лапа, а част от рамото му можеше да се различи между краката на друга хала.

По ръст и по форма приличаше на Майстора на пътя. Ейвран притвори очи. Спомените й показваха нещата от гледна точка на халите. А те не виждаха точно като хората. За една хала цялото тяло сияеше в различни оттенъци на синьото. Така че беше трудно да се каже.

— Ммм… да — каза Ейвран прегракнала и от вълнение, и от страх. — Може да е и той. — След всичкото това търсене между хиляди хали беше малко скептична.

Тялото на друга хала бе премазало лицето на Майстора на пътя, така че костната плоча на черепа му се беше извила навътре, изкривявайки външността му.

— Може би ако не беше премазан, щях да съм по-сигурна.

— А руната? — попита Габорн. Халата имаше руна на рамото си, която все още тлееше смътно.

— Не знам. — Ейвран сви рамене. — Халите не могат да виждат тези цветове. За тях руните са само миризми, магически заклинания, написани с миризми. — Халската й памет не позволяваше да види формата на руната и тя не можеше да определи дали е разположена правилно върху тялото.

Остана да го гледа дълго време. Не можеше да надуши нищо друго освен пушек. Ако имаше силното обоняние на хала и ако можеше да се добере до задницата му, щеше да разбере.

— Просто не съм сигурна.

— Ще ядеш ли от тази?

Тя го погледна. От страх бе стиснала юмручетата си толкова силно, че ноктите й се бяха забили в дланите.

— Не съм сигурна. Може да не е той.