Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Скачам от заключение на заключение“ — помисли Йоме. Все пак имаше повод да се зачуди. Тази Дни беше млада, може би най-младата, която бе виждала. Всички останали бяха много по-зрели. Навярно не беше напълно обучена.

От векове се носеха слухове, че Дните понякога действат като шпиони. Дали бе възможно точно това да е източникът на тези слухове — Дни, който или която неволно примигва или нервно извръща поглед, когато разговорът засегне опасна тема?

— Е — каза Йоме, — значи казваш, че си родена тук, в Беристон?

— Да, близо е — отвърна момичето.

— Можем ли да го видим оттук?

Дни я заведе до северната страна на кулата и посочи на четири мили покрай морския бряг.

— Виждате селото ей там, онова с малкото светлинки.

— О, колко е близо — каза Йоме. — Можела си да виждаш всеки ден кулите тук.

— Не и през зимата — отвърна Дни. — Не и когато се спуснат гъстите мъгли.

Йоме никога не беше познавала толкова разговорлива Дни.

— Твоето семейство още ли живее там? Майка ти, баща ти, братя, сестри?

— Майка ми умря преди години — каза Дни. — Но татко е жив, и по-големите ми братя. Те са близнаци. Така и не обикнах мащехата си.

— Посещавала ли си ги скоро? — попита Йоме.

Момичето отново стисна нервно перилото.

— Не. — Дали се притесни за семейството си, или мисълта, че може да ги посети, я изнерви?

— Би ли искала? — каза Йоме. — Бих могла да те придружа.

— Не — отвърна Дни. — Времето не се връща назад. Не бива да се опитваме. — Последното не го каза много убедено.

— Сигурно си права. Аз поне няма да видя повече родителите си и не мога да направя нищо, за да ги върна. Макар че изглежда срамно твоето семейство да е толкова близо, а ти да не можеш да ги видиш.

Дните отново стисна каменното перило и извърна поглед на северозапад; избягваше темата.

Йоме закрачи по терасата и се загледа на запад. Над главата й през небето се стрелна звезда, почти моментално последвана от друга.

— Моят мъж е там — каза Йоме. — Сражава се с халите. Бои се, че може би идва краят, след три или четири дни. Но предполагам, че ти знаеш всичко това.

Момичето не каза нищо. Гледаше на запад.

Йоме продължи:

— Пред толкова много врагове е изправен. Не са само халите. Вече и инкарците на юг, както и Радж Атън. И лудият крал Андърс. Тревожа се за него.

Дните не стисна перилото. Само продължи да се взира навън. Йоме разчете реакцията й… „Габорн е в безопасност. Не се тревожи.“

Главата на Йоме беше готова да се пръсне. Имаше чувството, че се е докопала до нещо. Това момиче не беше напълно обучено. Стига да не заподозреше, че Йоме успява да я разчита, щеше да продължи да разкрива каквото знае с реакциите си.

Йоме обиколи по терасата.

— Става късно. Сигурно ще искаш да поспиш. Надявам се, че стаите ти са подходящи?

— Те са чудесни. — За момиче от селско потекло всякакви стаи щяха да са разкошни.

— А вечеряла ли си?

— Да.

— Добре — каза Йоме. — Никога не съм се замисляла за това, но подозирам, че отначало е тежко за една Дни да я забутат при някого без никакви приятели.

— О, но аз имам приятели — отвърна Дни.

Йоме знаеше за тях. Знаеше, че момичето е отдало своя дар на ум на друг човек, на приятел, който й е върнал своя дар, така че двамата сега са с един ум. Габорн й беше говорил колко завижда на хора, между които съществува такава дълбока връзка.

Кулата под нозете й леко започна да се полюшва и камъните се размърдаха.

Отначало Йоме помисли, че си го е въобразила, и посегна да се хване за каменното перило повече притеснена да не изглежда глупаво, отколкото от тревога за сигурността на сградата.

Но после кулата наистина се разлюля и всичко се разтресе. Сърцето й заподскача.

— Земетресение! — извика Дни.

И зяпна от изумление. В този миг през целия град отекна глух тътен.

Огромната кула се заклати, щом земята под нея се разлюля на вълни. От всички места на света, където Йоме би искала да бъде по време на земетръс, тази кула беше последното.

Един от грамадните прозорци в Голямата зала се пръсна и тя чу трясъка на натрошеното стъкло долу в двора.

Из Дворовете на прилива се разнесоха тревожни викове. Залаяха кучета и зацвилиха коне. В един замък на един от близките острови рухна цяла кула и се срина в морските дълбини.

Дните сграбчи с две ръце каменния парапет, уплашена, че ще падне.

— Да бягаме! — извика Йоме и задърпа момичето през отворената врата към вътрешната кула. Кралските книги западаха от един рафт, падна и някакъв шлем и се затъркаля с дрънчене по пода. Балдахинът над кралското ложе се разлюля.