Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Докато светът спеше, Йоме се върна в двореца в Дворовете на прилива, за да изчака там, докато Абел Скарби събере кучетата, необходими на Габорн.

Стражите повикаха една камериерка, която в паниката си щеше да разбуди целия персонал, ако Йоме не й беше забранила.

Огромните размери на двореца я смазваха. Цялата цитадела на баща й в замък Силвареста щеше да се побере в Голямата зала. Покрай стените й имаше шестнадесет огромни камини.

В помещението висяха десетки фенери със сребърни огледала зад тях — яркостта на пламъците бе приглушена от розовия кристал на абажурите. Маслото, което горяха, ухаеше приятно на гардении. Огромни прозорци, гледащи на юг, щяха да осветяват залата през деня.

Гоблените по стените, изобразяващи любовни и батални сцени с древни крале, бяха толкова големи, че всеки сигурно бе тъкан цяла година от жените на цяло село.

Фронтонът и трегерът над всеки праг бяха изкусно резбовани със сцени на бягащи по пътеки сред дъбови гори лисици и зайци.

Кралската маса беше покрита със златни плочи, излъскани до блясък. Йоме ахна, като я видя. Никога не си беше помисляла колко богат може да е Габорн. Никога не си беше представяла колко нищожни са му изглеждали разкошите на Хиърдън.

Пред една от големите камини на елегантно канапе седеше девойка, облечена в прост схоларски халат. Кафявата й коса беше дълга и сплетена на тънки плитчици, всички вързани на кок.

Като чу стъпките на Йоме, тя се обърна и я погледна.

— О, ето ви и вас! — каза учтиво девойката. Лицето й беше луничаво, с обикновени кафяви очи. На Йоме й беше нужен само един поглед, за да добие чувството, че я е познавала цял живот. Беше може би шестнайсетгодишна, малко по-млада от самата нея.

— Да не би да сте новата ми Дни? — попита тя.

Девойката кимна. Имаше пъпчица на брадичката.

— Чух, че сте пристигнали. Добре ли пътувахте?

— Мина без инциденти — отвърна Йоме, сигурна, че девойката иска да чуе само исторически подробности.

Лицето на девойката леко помръкна, сякаш очакваше нещо повече.

— Но… беше приятно, надявам се?

Умът на Йоме долови нещо необичайно. Досега не беше имала Дни, която да се интересува дали нещо й е доставило удоволствие.

— Много приятно, трябва да призная. Не бях си представяла колко просторна е Мистария. Земята тук е толкова богата и плодородна, а този замък направо ме смайва.

— Аз съм родена недалече от тук — каза Дни, — в едно село, казва се Беристон. Зная всичко за Мистария. Мога да ви разведа и да ви покажа по-интересните неща.

Йоме никога не беше имала Дни, която да й предлага да й показва нещо. Повечето се държаха хладно и отчуждено. Но тя веднага усети, че това момиче се чувства точно толкова самотно, колкото и тя, и е също толкова смазано от бремето на отговорностите си.

— Би ми харесало — отвърна Йоме, хвана момичето за ръката и я стисна.

Чувството беше странно. У дома Йоме винаги бе обкръжена от приятели. Все едно дали бяха стари съсухрени матрони или млади придворни, тя винаги беше в женска компания. Беше пристигнала в Дворовете на прилива със съзнанието, че няма да се чувства на място.

Сега се зачуди какво ли ще е, ако си има за приятелка Дни.

— Познаваш ли замъка? — попита Йоме. — Можеш ли да ме заведеш на кулата?

— Разбира се — отвърна Дни. — Бях там целия следобед.

Отведе Йоме до основите на кулата. Заизкачваха се по дългото стълбище, докато не стигнаха до стаята, където беше спал бащата на Габорн.

Гвардеецът с цветовете на Мистария, който стоеше пред вратата, я отвори с ключ.

Щом вратата се отвори, Йоме надуши миризмата на крал Ордън — потта, косата му — толкова силна, че й се стори невъзможно бащата на съпруга й да е бил убит само преди седмица. Миризмата сякаш отричаше смъртта му, караше Йоме да очаква, че той всеки миг ще се появи на парапета извън прозореца или ще излезе от някое преддверие.