Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Напрягаше се да чуе какъвто и да било звук — бръмчене на насекомо, почукването на кълвач или грака на някоя врана.

Но в тези лесове нямаше много живот, а малкото твари, които го обитаваха, не бяха от най-приятните. Като че ли нищо по-едро не можеше да живее тук. Над мътните заблатени езера хвърчаха рояци хапливи мухи и комари — на места изглеждаха толкова нагъсто, сякаш щяха да изпият до капка кръвта на всяко животно, осмелило се да се задържи тук достатъчно дълго.

Лично тя предпочиташе да не се задържа.

Мирима знаеше, че това място е обитавано от призраци.

Точно затова Боренсон я спираше всеки път, щом се опиташе да заговори. Звуците и движенията привличаха призраците. Те се криеха в сенките и леденият им допир можеше да убие човек.

Загърнатите в сумрак тресавища, от чиито мазни води се издигаше нощна мъгла, и злокобните лесове бяха идеално свърталище за такива същества.

И докато духовете на Дънуд у дома закриляха кралството, това не беше в сила за Западните земи. Преди хиляда и шестстотин години по тези места бяха измрели безчет върколаци и тот. Онези от тях, които се бяха върнали от онзи свят и се бяха въплътили, жадуваха за мъст. Разправяха и че понякога можело да се видят сенки на мъже, които продължават да се сражават с тях, сякаш за да ги умъртвят повторно по древните бойни полета.

Излязоха на някакъв хълм и чуха шумоленето на вятъра сред дърветата в клисурата вляво — далечна въздишка, като плясъка на вълни по безкраен бряг.

Мирима допусна, че вятърът предвещава идваща буря и че скоро всички дървета ще започнат да се огъват и да пукат.

Но вятърът просто отмина — сякаш беше невидим ездач, поел на юг през леса.

Когато си отиде, Боренсон прошепна, нарушавайки проточилата се вече няколко часа тишина…

— Какво беше това според теб?

— Призраци?

— Тук наистина има призраци и ни усещат. Но това не беше от тях. Нещо друго мина.

Мислите на Мирима се върнаха към Сияйния на мрака и воя на торнадото, изригнало от него. Бинесман я бе предупредил, че създанието все още е способно да причини големи злини.

— Ако яздим бавно — прошепна Боренсон, — няма да можем да стигнем Фенрейвън преди залез, а ако яздим бързо, можем да се натъкнем на онова, дето ни подмина.

Мирима прехапа устна, после прошепна:

— Да яздим бързо.

Малко преди залез-слънце, Мирима зърна друг ездач и този път се увери, че наистина ги преследват.

Препускаха през хълмовете в лек галоп и за стотен път се бяха натъкнали на поредното тресавище. Оставиха конете да попасат няколко минути, след това изминаха още половин миля, докато не стигнаха едно толкова широко блато, че самият път се оказа заблатен.

Тук лесът свършваше. Няколко сиви и голи като скелети дървета се показваха от мътните води, но иначе на четвърт миля околовръст нямаше никакво прикритие. Посред лято блатото щеше да е езеро.

Ето защо Мирима забави коня и го остави да си пробира пътя през водата — той газеше в тинестите локви и на места затъваше чак до гърдите. С всяка стъпка от дълбините се вдигаше миризма на гнило; плясъците на газещия през блатото кон заглушаваха всякакви други звуци. Наложи се да вдигне дисагите на рамо, за да не се намокрят провизиите. Около нея бръмчеше облак гладни комари.

Докато конят газеше през блатото, тя видя някого — или нещо. Случайно се озърна през рамо да огледа пътя зад себе си, и мерна някакъв конник на един хълм, на три четвърти миля назад.

Тъмната фигура гледаше към нея. Сред смрачените дървета не можа да различи цвета на коня му. Беше толкова добре прикрит, че отначало не беше сигурна дали е истински, или случайно съчетание на клони и сенки, плод на собствените й страхове.

Но след като примижа за миг през рояка комари, се убеди.

Беше мъж, скрил се между дърветата малко встрани от пътя.

Мирима преглътна с мъка. Убиец? Или призракът на отдавна мъртъв ловец на вълци?

А можеше да е съвсем обикновен пътник, уплашил се от тропота на подсилените коне през самотния лес и решил да свърне встрани от пътя и да се скрие.

Тя махна боязливо на непознатия за поздрав, но той не помръдна.

Стоеше неподвижен като сърна, която души във въздуха кучешка миризма.

— На кого махаш? — изсъска й Боренсон.

— В дърветата има някой.

— Сигурна ли си, че е човек?

Изведнъж тя осъзна, че не беше видяла дири на пътя. Нито бе усетила миризма на кон. Което означаваше, че непознатият не е бил пред тях.

Така оставаха само две възможности. Можеше или да пътува напряко през блатата — нещо, което щеше да опита само някой луд — или да ги преследва.