Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Допускаха и грешки, разбира се. От време на време някои товари се озоваваха в погрешни ръце и каифите на Картиш се оказваха избити до крак. Светът почти не го забелязваше, защото залезът на един деспот винаги води до възхода на друг.

Радж Атън ги беше избил много лесно.

Когато стигна до Двореца на канарчетата, самият палат грееше както винаги и водопадите се сипеха като сребриста мъгла под звездното небе.

Но по девствените му околности се бе разположила армия и земята бе почерняла от шатри и мъжки тела. Долината никога нямаше да се изцери от двойното проклятие на халската развала и щетите, нанесени от войската.

Из долината смътно просветваха пушливи огньове. На мили около палата се бяха разположили на бивак не по-малко от два милиона души. Вонята на хора, коне и слонове беше непоносима. Навсякъде около биваците цвилеха коне и слонове тръбяха гладни; гласовете на мъжете, привършили дажбите си, също звучаха високо и хрипливо. В долината се беше възцарил пълен хаос.

Радж Атън препусна надолу през хълмовете и армията от триста хиляди души се понесе в галоп, за да не изостане.

Херолдите му запалиха факли, както пред него, така и зад него. Хората виждаха осанката му и обаянието му ги изпълваше с благоговеен трепет.

Той извика на струпалите се долу прости войници и гласът му отекна гръмовно:

— Мъже на Индопал, как може да седите тук нехайно, когато халите ни зоват на бран? Станете веднага! Сберете броня и оръжие. Призори тръгваме на битка. Обещавам ви победа!

Срещна пълководеца Айсала Пуснабиш при портите на двореца. Пуснабиш се смъкна на колене в знак на преклонение.

— О, Велика зора на живота ни — рече той, — благодарим ти, че ни избавяш.

— Моите Посветители в безопасност ли са? — попита Радж Атън.

— Отведохме ги далече още при първия знак за беда, о, Велики. Вече трябва да са стигнали до морския бряг и плават на север към двореца Гуза, в Деяз.

Радж Атън се чувстваше изнемощял, разглобен. Лявата му ръка трепереше.

— А моите силари?

— Те са в съкровищницата, о, Слънце на нашето утро.

Радж Атън не го интересуваше нищо повече. Войските му се подготвяха за битка и той разполагаше с достатъчно хора, за да може да залее с тях хълмовете и да затисне халите в тяхното леговище.

Подмина Пуснабиш и закрачи през позлатените зали на Двореца на канарчетата, към съкровищницата си.

— Ще ми трябват облекчителите — разпореди се Радж Атън. — И хора, които да ми дадат жизненост.

Пуснабиш щракна с пръсти към един слуга и мъжът затича да доведе облекчителите.

— Има и добра новина — заговори Пуснабиш, забързан след него. — Рудничарите ни са хванали нова жила с кръвна руда. Доста обещаваща е, както ще видите.

Радж Атън се усмихна мрачно.

Мирима не си беше въобразила, че ги преследват. По-обезпокоителното беше, че не бе сигурна дали съществото, което ги следи, е човек, или не.

Боренсон не говореше. Оглеждаше се, присвил светлите си сини очи. Всеки път щом тя понечеше да отвори уста, той вдигаше ръка да я помоли да мълчи.

Затова тя си държеше езика зад зъбите.

Вече беше вълчи господар, с дарове на мирис от куче и на зрение от човек. Нервността на Боренсон я държеше нащрек и тя напрягаше сетивата си, душеше във въздуха и държеше очите си широко отворени за някакъв признак за опасност.

В Западните земи безплодните поля отстъпиха място на лесове, в които сред напукани скали растяха древни дървеса с натежали от дебел мъх клони. Дърветата бяха високи и тъмни, само с по няколко посивели сухи листа, все още задържащи се по тях. Земята миришеше на влага и плесен. Сред гъстата папрат се показваха отровни гъби.

Не беше трудно човек да си представи водените тук преди много векове войни срещу тот и че тъмните езера все още пазят следи от пролятата кръв.

Искаше й се бързо да преминат през това място. Но разкаляните пътища ги принуждаваха да забавят конете до ходом.

Някак застояла и загнила беше тази земя. Мирима многократно се улавяше, че неволно посяга към стоманения си лък, вързан зад седлото й.

Лесът бе като мъртъв. Нямаше птици, които да се разхвърчат при тяхното приближаване. Нямаше сърни, които да заподскачат уплашено през тревата, щом излизаха на някоя поляна. Много рядко успяваше да зърне някоя птица с тъмни криле, понесла се ниско над земята да си намери укритие в сенчестите храсти.