Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Какво би предпочела да рискуваш? — попита се тя. — Смърт от мъятински убиец или смърт от призрак тот? “

Боренсон го реши вместо нея. Смуши коня си и препусна.

Мирима го последва. Жребецът й се втурна напред с все сила.

Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае да се задържи на седлото. Все пак измъкна и стоманения си лък с илюзорната надежда, че желязното острие може да сплаши призрака и да го задържи на разстояние.

Подсиленият кон препускаше в галоп през дърветата. Зад тях се чу същият нечовешки вик. Не беше скръбен вой — приличаше по-скоро на писъка, издаван от орел, когато се спуска върху жертвата си.

Подсиленият й кон удвои скоростта, подгонен от дива паника, а Мирима се приведе ниско в седлото, стиснала здраво юздите. Боренсон водеше, наметалото плющеше зад гърба му. Дърветата оредяха. Мирима погледна през рамо. И кръвта й замръзна. Призракът скачаше след нея на невероятно дългите си крака. Сияеше със собствена вътрешна светлина, тъй че сега тя го виждаше ясно — само на двеста крачки зад нея. Кожата му блестеше бяла като слонова кост, а огромните му тъмнопурпурни очи светеха. По ръцете му горяха смътносини руни, древни защити срещу смъртта. Пипалата се полюшваха по тясната му брадичка като брада, а в лишената от устни уста проблясваха дълги криви зъби. Съществото посягаше напред с дясната си лапа, сякаш искаше да я хване. Лапите му бяха невероятно дълги и завършваха с по три криви ноктести пръста с много стави.

— Лети! — извика тя и конят й удвои усилията си, стрелна се през сумрачните дървета и остави далеч зад себе си залитащия призрак. Жребецът й притежаваше четири дара на метаболизъм и два на мускул. С тези дарове можеше да достига невероятна скорост. Ако имаше избор, Мирима едва ли щеше да се осмели да препуска толкова бързо дори посред бял ден.

И изведнъж — препускаше с осемдесет мили в час — видя как конят на Боренсон се спъна.

Едното му предно копито се оплете в някакъв корен и се чу пукот като от скършена пика.

Когато животното залитна, първата мисъл на Мирима бе за мъжа й.

„Направо е загинал“ — помисли тя. Но видя как Боренсон скочи встрани и се търколи в тревата.

Мирима рязко дръпна юздите и скочи от седлото още докато конят й тичаше. Подхлъзна се на разкаляния път и падна на дясното си бедро. Изпързаля се по някакви корени или камъни и се превъртя по гърди.

Прониза я остра болка от бедрото до рамото.

Тя се изправи, без да й обръща внимание. Коня й го нямаше. Но при падането бе успяла да задържи лъка.

Намокри със слюнка върха на копието. „Вода и студено желязо“ — помисли обнадеждена — същото, с чиято помощ бе убила Сияйния на мрака.

Чу се пронизителен писък и тя вдигна очи.

Призракът беше почти над нея, със зейнала уста, сякаш искаше да я глътне. Твърде късно беше да замръзне като подплашен заек, твърде късно беше да се надява, че ще я подмине.

И тя опъна лъка и стреля право между очите на чудовището.

Съществото изпищя. Последва ослепителна мълния. Из въздуха като че ли се разхвърчаха невидими късчета лед, от чийто студ тя цялата настръхна.

Мирима се взря в тот. Руническите му защити срещу смъртта изведнъж лумнаха в синкав пламък и за миг я споходи видение: стори й се, че гледа през ослепителна мъгла и че вижда древни воини с обли шлемове и кръгли щитове. Бяха обкръжили тот от всички страни и забиваха копията си в хълбоците му. Чуваше дори виковете им… „Артен! Артен да гашпайлтен!“

Видението се стопи и леденият взрив отхвърли Мирима назад. Светът стана жестоко студен. Никога не беше изпитвала такъв студ.

Имаше чувството, че са я ударили в гърдите със славен чук. Всяко мускулче я болеше. Като в мъгла се опита да се надигне, но главата й се завъртя и тя падна по гръб.

Боренсон я сграбчи и вдигна главата й.

— Жива ли си? Чуваш ли ме?

Дъхът му излизаше на пара в заледения въздух. Тя имаше чувството, че кокалчетата на пръстите на дясната й ръка са замръзнали.

— Седем камъка! — изруга той. — Та това е… това е невъзможно!

Тя се надигна, пренебрегвайки болката в костите си.

На петдесет разкрача околовръст земята беше попарена от скреж. Белите кристали просветваха под звездната светлина.

Призракът беше изчезнал.

А дясната ръка я болеше, сякаш бе изгоряла в студен огън. Тя я вдигна нагоре и чак сега разбра какво е станало. Беше стреляла толкова отблизо, че бе докоснала чудовището с ръка. Юмрукът й бе побелял като лед, а по бялата й кожа просветваха кристали.